Мелтем Йълмаз - Сорая

„Ама че съм глупава! Заспала съм!“ В тъмнината, в изолираното си все по-неудобно легло, събудила се сред ранените, Сорая не усещаше нито глад, нито нещо друго; само страшен гняв… Беше като дишащ през ноздрите бик; насочил рога и ритащ себе си. Беше пропуснала доктора, който можеше да отговори на въпросите ѝ и сега отново я мъчеше неизвестността. Едничкото ѝ желание беше да си спомни какво е било преди голямото нещастие, какво е преживяла преди това и после… Пое дълбоко дъх и събра сили, насили наранената си памет и се помъчи да намери пътя, сякаш излизаше от лабиринт, оплетен в паяжини. И започна да си припомня нощта в спящия град под съпровода на куршумите, насочени към него.

Беше обикновен неделен ден, през който всеки от семейството потъваше в собствения си свят. Сорая седеше в един забутан ъгъл на дневната, пред шевната машина, подарена от баща ѝ Хейсем преди две години по случай завършване на гимназията, и четеше съсредоточено упътването. Майка ѝ Хая току изникваше отнякъде с парцал за прах. Както всички знаеха, Хая дълго престояваше в стаите, убивайки времето под предлог, че чисти. Всъщност изобщо не обичаше неделите, в които Хейсем по цял ден се мотаеше наоколо и все искаше нещо, а сетне захъркваше насред дневната. Иначе защо трябваше да чисти отново след два дни и да го натяква на всички, сякаш те са виновни?

И тази неделя, когато Сорая влезе в спалнята на родителите си, за да вземе игла и конец за шевната машина, забеляза, че прозорците в зимния ден са отворени докрай и покривчиците от тоалетката и скрина са вдигнати. От голямото два персона и половина легло, изпънала по гръб стройното си тяло, майка ѝ вдигна глава да види кой е, а Сорая съзря във влажните ѝ от ненавременния сън очи ужасяващо и непреодолимо дълбоко нещастие, което я удари като мълния. В този момент за първи път се сблъска с истината, че майка ѝ не е само майка, а и нещастна жена. Втрещена застина пред леглото и се вгледа в нея. В действителност майката, която в детството ѝ правеше баници със сирене, играеше с русата кукла, обличаше я с гиздави дрешки, милваше и я целуваше, беше жена, заровила щастието си в парцала за прах на неделното чистене. А на Хая дотолкова не ѝ пукаше, че дори не се поинтересува какъв е проблемът на изправилата се насреща ѝ дъщеря; отново отпусна глава на възглавницата, заслони с морна, изящна длан очи и се помъчи да заспи.

Когато Сорая грабна от второто чекмедже на червено-бялото нощно шкафче игла и конец и тичешком се върна до шевната машина, едва успяваше да помръдне ръце. Сякаш състоянието на майка ѝ беше изцедило цялата ѝ енергия. Смръщи вежди и се замисли, а съзнанието ѝ бавно се проясни: как беше възможно да не го проумее досега — майка ѝ беше само частичка от системата, поробваща човека и най-вече жената. В този миг Сорая за първи път се зачуди какви ли са били моминските копнежи на майка ѝ. Кой, как и защо беше провалил мечтите ѝ? Как така не беше проумяла, че причината за нещастието на майка ѝ са не неделите, а погребаните преди много години мечти. И изведнъж мисълта ѝ заснова между двете като топка за пинг-понг: дали по тези земи отреденият на жената живот сред четири стени не беше нищо повече от добър съпруг и грижа за децата и какъв смисъл имаше да крои планове за добра шивачка?

Сорая притеснено пристъпваше към стаята си, сякаш тялото ѝ бе товар, от който искаше да се избави. Усети как през отварящия се в съзнанието ѝ прозорец напира да влезе бял гълъб, пляскайки с криле. Тогава рухна пред леглото до прозореца от ужасяващото подозрение, че това ще я терзае цял живот. Тя вече проумяваше, че плисъкът на вода от банята в неделя, светещите денем в стаите лампи или миризмата на готвен праз не са само у тях, а са проекция на нещастието на всички затворени между четири стени жени. Застанала пред прашния прозорец, тя осъзна, че никога няма да стане добра шивачка, докато ритащите топка отсреща мургави деца се ругаеха и блъскаха с все сили.

Тогава, няколко часа преди голямата беда, Сорая преживяваше собственото си злощастие. Едно бяха мечтите на 20-годишно момиче, завършило гимназия, съвсем друго — реалният живот. За Сорая онова, което наричаха „живот“, вече се вместваше в няколко изречения: от три години дружаха с Емир. Успееше ли той да скъта малко пари от работата в бащиния си магазин за платове, щяха да се оженят и след години да имат няколко деца. Ако останеше време от домакинската работа, съпруга и децата, щеше да използва шевната машина като хоби и толкоз. И докато мечтите ѝ се отдалечаваха от нея като птица от пречупената нежна вейка на дървото, тя настръхна от дружния вик „гоооол!“ отвън.