Мелтем Йълмаз - Сорая

Стенещият в леглото до входната врата мъж бе с ампутирана до лакътя ръка. Обърнал бе глава, сякаш правеше всичко възможно да не вижда отрязаната си ръка, да не осъзнава, че вече я няма. Кой знае, може би стенанията му не бяха толкова от физическата болка, колкото от отказа да възприеме новото си тяло. Сорая се замисли за по-нататъшния живот на младежа: ами ако и надеждите му, също като отрязаната ръка, са се изпарили от взрива на бомбата?

Едно около седемгодишно дете на леглото срещу него плачеше от събуждането на Сорая насам; никой не чуваше ту бликващия в стаята, ту стихващ плач или не му обръщаше внимание, съсредоточен в собствените си страдания. Липсата на майка или баща до детето навеждаше Сорая на мисълта за най-лошото. Нима една бомба, една най-обикновена бомба можеше да предизвика толкова много самотни сълзи у малко дете?

Внезапно всички погледи се отправиха в една посока: през вратата влезе санитар в зелена престилка, понесъл инжекция. Всички внимателно наблюдаваха към кого се насочва тътрещият белите си калцуни по пода мъж с каменно изражение; да, към болния с отрязаната ръка до вратата! И изведнъж едновременно, като изстреляни от лък стрели, всички закрещяха към него:

— Санитарю, виж мен! Санитарю, много ме боли! Умирам, санитарю!

Санитарят забоде иглата в крака на мъжа с отрязаната ръка и излезе от стаята, без да чуе молбите. Надеждите, както и мръсните коси, натежали от лежането бог знае откога, отново потънаха във възглавниците. Сорая все още не се чувстваше като една от тях, мислеше си, че те са тук от векове, и дори не искаше да се запита колко още ще остане на това място.

Още не беше минал и половин час от събуждането ѝ, когато изгаряща болка в долната част на тялото ѝ напомни, че въздействието на болкоуспокояващите започна да преминава. Но нямаше куража да повдигне чаршафа и да погледне; ами ако цялата беше в кръв като младежа на съседното легло? Или още по-страшно, ако ѝ липсваше крайник като на онзи мъж! Тъй или инак в дома ѝ беше избухнала бомба и беше настъпил мрак. Откакто отвори очи за живот, единствено успяваше да осъзнае пробуждането, но тялото ѝ? Имаше само един начин да разбере това…

Първо провери с поглед откритите части. Ръцете и раменете си бяха на мястото. После опита и усети, че гърбът ѝ се движи. Ами под чаршафа? Бавно размърда палеца на крака и видя ноктите си, лакирани преди експлозията с матовобял лак. След това раздвижи заедно всичките си пръсти. Усещаше всичко и можеше да ги движи. Сега беше ред на краката, първо леко повдигна десния, но как тежеше! После и левия, той май беше по-тежък от другия. Сега се опита да свие двата към тялото и успя. Коремът също — пое дълбоко въздух няколко пъти без проблем. Доколкото можеше да прецени, всички органи и крайници си бяха на място. И все пак се страхуваше да се отвие и да погледне. Защото беше чела някъде, че когато се раздвижат, липсващите крайници създават усещането, че ги има. „Мътните ме взели“, измърмори, съмнението я гризеше, но сега ли му беше времето?!

Накрая хвана чаршафа от двете страни и леко го повдигна: още и още… Първо видя голия си бял корем под бинтованите гърди; засъхнала кръв изпълваше пъпа. Разрези и тук-там синини отляво и отдясно вървяха надолу и се превръщаха в изглеждащи сериозно рани. Накрая повдигна чаршафа изцяло и видя зачервена, потъмняла, обелена, прогорена на места и зацапана с кал кожа, но поне бедрата и краката ѝ си бяха на място!

Влизането в стаята на висок, около петдесетгодишен доктор прекъсна като с нож проучването на тялото ѝ. Сега гласовете в нестроен хор, едновременно, но по-силно отпреди се отправиха към него.

Всеки искаше доктора да го види, не само искаше, но и молеше. За да прекрати крясъците той вдигна дясна ръка нагоре. И след като постоя така няколко секунди като униформен полицай в задръстване, каза уверено:

— Ще ви прегледам всички подред. Само се успокойте. — И без да губи повече време започна от най-близкото легло, точно срещу Сорая.

Най-сетне тя щеше да разговаря с някого, знаещ отговора на въпросите, и то добре. Стегнатото ѝ в обръча на неизвестността от връщането към живота досега тяло леко се отпусна, пълзящите като вирус тръпки престанаха, а болката от изгаряне в бедрата намаля. Затвори очи спокойно, изчаквайки реда си. Не усети натежаването на фините мигли върху уморените клепачи, отпускането на лицевите мускули като току-що докосната мимоза, сладкия сърбеж в корените на косата и заспа. Часове след това се събуди в същата стая сред стонове и писъци, раздиращи нощта.