Мелтем Йълмаз - Сорая

И когато накрая силите на Асад отговориха с масови арести, изтезания и полицейско насилие на мащабния протест от 15 март 2011 на цивилни в Дера срещу нарушаването на човешките права и беззаконието, опозиционната младеж както в цяла Сирия, така и в Хумус застана срещу огледалото и за последен път провери как изглежда въоръжена. Одобриха отраженията си, бяха готови, дошъл беше краят на плановете зад затворени врати; време беше за открит бой с враговете. Стичащите се по улиците въоръжени младежи по всички краища на Сирия бяха по-организирани от очакванията на властите. В отговор на събуждането на задрямалите клетки в новите и свежи тела Асад започна мащабни военни операции срещу въставащите градове и села. Не след дълго и по улиците на Хумус плъзнаха необезпокоявани танкове, пехота и тежки оръжия.

При тази необичайна гледка безпокойство обзе както отиващите сутрин на работа мъже, така и учениците и жените по прозорците. Вълнението от показаната по телевизията Арабска пролет отстъпи място на страха по улиците. Създалата се в домовете празнична атмосфера заприлича на догаряща свещ. И ако отпърво долитащите отвън изстрели се възприемаха като предвестник на началото на края, след известно време се превърнаха в олицетворение на разочарованието. Вече станаха обичайни новините за загинал в сраженията син на съседите, за включване в битката на бакалина или за нанесен от силите на режима побой на жена по улицата. И не само това. Мизерията в градовете от ден на ден ставаше все по-очебийна. Първо започна недостиг на основни хранителни стоки по магазините, после на лекарства… Заедно с тягостната атмосфера, надвиснала като черен облак над Хумус, се обтягаха и нервите, а шумът от сраженията ставаше все по-силен.

Точно тогава дойде една добра вест. Неофициални интернет страници разпространиха новината, че много войници от частите на Баас дезертират, за да се присъединят към опозицията. Подскачащата от радост сянка на Мохамед танцуваше върху покритото до половина с лед стъкло на вратата. Дори Хая, която до този ден не се интересуваше особено от политика, беше превъзбудена като започнала да се отваря прецъфтяваща роза. Тя пригласяше на Мохамед в най-крайните изказвания: „Асад ще си отиде, както навсякъде диктаторите си отиват един след друг!“ Ето точно в това изречение се спотайваше пристанището, където тя се присланяше с увереност и което я спасяваше от нещастието, чиято причина Сорая разбра твърде късно.

Беше време в Хумус да се избира между два варианта — или подчинение пред нарастващата сила на режима по улиците, или присъединяване към опозицията, целяща победа в цяла Сирия. Избра се второто. Опозиционерите напълно се отърсиха от страха от смъртта и започнаха все повече да удържат позициите с тежки оръжия, да поразяват все повече силите на режима. Сраженията се ожесточаваха все повече и повече, храбростта на опозицията в цялата страна отблъскваше и силите на режима в Хумус. С една новина от интернет на 4 юни 2011 домовете в Хумус един по един започнаха отново тайно да празнуват зад затворените врати, сякаш заразени от силен вирус. Според информацията след откриването на огън от страна на сирийската армия по погребално шествие в град Джиср аш Шугур гневните протестиращи подпалили сградата, откъдето идвали изстрелите и убили осем служители на реда; иззели оръжията в превзетия полицейски участък и поели контрола над околността. С тази новина лицата на тримата заедно с Мохамед пред монитора се озариха от синьо-бялата му светлина. Мохамед прочете известието два пъти подред, наблягайки на всяка дума, скочи и прегърна майка си, а Сорая и баща ѝ се спогледаха уплашено. Тогава Сорая не можа да прецени дали тя и баща ѝ са много страхливи, или батко и майка ѝ бяха полудели.

Вече цяла Сирия следеше неотстъпно сраженията в Джиср аш Шугур като кървяща рана. Но раната гангреняса, сраженията продължаваха и вече не само районът и околността, но и цялата страна настръхна. През следващите дни както във всички градове, поддържащи опозицията, така и в Хумус бяха спрени електричеството и водата. Нощем в бедстващия от доста време град вече нищо не се виждаше; Асад наказваше Хумус.

Тътенът от страха на цивилните граждани не напускаше обсадения град. Наложеното от Асад наказание обаче не само не обезкуражи Мохамед и другарите му, а ги разгневи още повече. Сраженията вече не стихваха, навсякъде се валяха трупове. Хората престанаха да излизат от домовете си; децата плачеха неспирно, бедата с непредвидим край се приближаваше все повече и повече.