Мелтем Йълмаз - Сорая

Сорая знаеше всичко дотук. Но не знаеше за случилото се на 3 февруари. Това беше най-кървавият ден в личната история както на Мохамед, така и на Сорая, Хая, Хейсем и всички жители на Хумус. Правителствената армия атакува града с миномети, танкове и автоматично оръжие, загинаха над 200 души и имаше хиляди ранени. Голяма част от жертвите бяха настигнати от нещастието също като семейството на Номари — у дома, пред шевната машина, в банята или в леглото. Тогава Мохамед все още беше жив. Той научи за случилото се от скривалището в дома на приятеля си, чистейки оръжието си; хукна към семейството си и като видя разрушената до основи къща, побесня и без дори да направи опит да влезе, извади оръжието и го насочи към първия попаднал пред очите му войник. Отговориха му с десетки куршуми; безжизненото му тяло се свлече на мокрия тротоар на градския площад сред изпражненията на гълъбите. В този момент раненото семейство Номари се бореше за глътка въздух под разрушенията на дома си, цялото покрито с пръст и кръв…

Научила за смъртта на брат си, Сорая се гърчеше от болка като ранено животно. Дори безчувствената като паметник сестра я съжали. Влезе в манипулационната, напълни първата спринцовка с болкоуспокояващо, тогава истински лукс за Хумус, и го инжектира на Сорая, чието сгърчено в смъртен ужас лице бавно се отпусна.

Докато траеше въздействието на медикамента, Сорая изживя още един от моментите, превърнали се вече в кошмар, между съня и бодърстването, като този път видя майка си. Лицето ѝ беше набраздено, косите разрошени и на пръчки и толкова мръсна, колкото никога досега не я беше виждала. И въпреки това, когато я видя да изгрява като слънце в наранения ѝ свят, самото присъствие предизвика вълна от радост по лицето ѝ. Но когато потопената под въздействието на лекарствата в дълбините на съзнанието ѝ истина, че брат ѝ вече го няма, изпълзя нагоре като отровна змия, радостта ѝ бавно се стопи като леко отплаваща от брега по фосфоресциращите вълни малка лодка. Сорая попита уплашено:

— Добре ли си, мамо?

— Нали знаеш за брат си, Сорая?

Сорая не отговори. Знаеше майчината си привързаност към брат ѝ и особено как в последните години бяха като един дух в две тела. Не знаеше обаче как ще продължат живота си оттук нататък; и най-вече майка ѝ! Дожаля ѝ за отчаянието в очите на майка ѝ и за да не ревне, обърна глава на другата страна и захапа долната си устна. Никоя не успя да проговори и тягостната тишина стисна Сорая за гърлото като невидима ръка. Накрая не издържа:

— Мамо, брат ми се пожертва.

— Пожертва се. Вчера беше погребението. Баща ти не може да мигне, много е зле, гръбнакът го боли, ще остане парализиран. Сама погребах момчето си.

— Какво ще правим, мамо?

— Приятелите на брат ти ни посетиха тази сутрин. Тук повече не може да се живее, казаха. Сраженията щели да се ожесточат. Препоръчаха да идем в Турция. Там в лагера за известно време щели да посрещат нуждите ни.

— А после?

— Не зная какво ще стане после, Сорая. Но знам какво става сега. Болниците искат да отпратят смъртниците и са прави. Единственият изход е Турция.

— А другите как са?

— Чичовците и лелите ти вчера са преминали в Хатай [1]и са оставили писмо в болницата да ги последваме. Дано баща ти малко се пооправи, та да тръгнем час по-скоро.

— Какво точно е състоянието му?

— Докторът каза да сме благодарни, че е жив, но няма да проходи.

Сорая усети нещо необичайно в майка си. Като че ли беше пияна или сънена, някакво странно състояние. Явно и на нея бяха дали успокоителни.

Хая се изправи, олюлявайки се.

— Аз ще вървя, дъще. Трябва да бъда до баща ти. Бездруго ранените са много, дадоха леглото ми другиму. Теб ще те изпишат утре и вече ще помислим за себе си. Трябва сами да се оправяме. Като излезеш оттук, ела при нас в болницата.

Хая изрече последните думи с празен поглед, наведе се и лепна безжизнена като увехнало цвете целувка на бузата на Сорая. Приличаше на кукла и докато се отдалечаваше с привични движения, Сорая си мислеше какво ще прави и как ще живее майка ѝ, след като премине действието на лекарствата.

Точно както предвиди Хая, докторът на следващия ден даде информация за състоянието на Сорая и каза, че привечер може да си тръгне. Предупреди я, че трябва много стриктно да превързва раните си и особено онези с опасност от възпаление. Когато ѝ връчи рецептата с нужните лекарства, Сорая се почувства като риба на сухо. Като че досега никога не беше виждала рецепта, никога не беше влизала в аптека, нито беше вземала лекарства; всичко ѝ беше чуждо. Нямаше никаква представа къде отиват и какво правят хората, като излязат оттук. Сякаш сънуваше или беше наркоман, който не знае какво да прави в непознат град и се озърта наляво-надясно.