Мелтем Йълмаз - Сорая

— Какво ще правим сега? — попита Сорая майка си, седнала до него, но напразно: Хая беше забола очи далеч в някаква точка и не ги отмести нито за миг.

Сорая почака с надеждата да получи отговор. Чакаше. И продължаваше да чака.

— Мамо — повтори няколко пъти. Но нито дума. Когато се вгледа отблизо в очите на майка си, Сорая си спомни отнесеното изражение на майка си по време на лятната почивка преди много години, когато майка ѝ се събуждаше стресирана в отвратителната хотелска стая, сядаше в леглото и се заглеждаше някъде надалеч. Тогава в очите ѝ имаше надежда и смисъл и разбира се — живот. А сега — единствено смърт. Очакваният отговор дойде от баща ѝ:

— Днес ни изписват. Аз съм неподвижен от кръста надолу, парализиран. Стоварилите се отгоре ми парчета са прекъснали гръбначния стълб. Нищо не може да се направи, така е пожелал Аллах. Приятелите на брат ти ми намериха ръчна количка и днес ще ни откарат до границата. Сорая, това е пълна трагедия. Я погледни тръбичката за урината!

Хейсем леко повдигна пред нея пижамата с жълти петна, за да ѝ покаже слизащата от слабините му уретра, но Сорая отмести поглед и се направи, че не забелязва кафявите лекета по дъното на пижамата. Пълна трагедия… Това беше истинското име на началото, за което Сорая не се сети веднага.

Изселнически мъки…

Трагедията показа грозното си лице, което никой досега не беше виждал, още на изхода на болницата. Дума не можеше да става сега за намирането на инвалидна количка за Хейсем в Хумус, доставката на санитарни материали, за който беше прекратена много преди бедата. Смешно беше дори да го кажеш. Докато се настаняваше в докараната от приятелите на Мохамед използвана по строежите ръчна количка, Хейсем се опитваше да скрие лицето си, сякаш търсеше нещо по земята, за да не погледне някого. Тялото му, подхванато едновременно от трима, се предаде като детско. Ися, най-добрият приятел на Мохамед, започна направо:

— Не бива днес да минавате границата, има страшна навалица. Прекарайте някъде нощта. Утре ще дойда да ви взема оттам към девет часа. Не закъснявайте, има много като вас, които чакат помощ.

След всичко това Сорая се въздържа да каже, че няма къде да отседнат. Тъй като и роднините им бяха напуснали домовете си, единственият вариант беше градината на болницата. Но в такова положение не беше само семейство Номари.

Сорая и Хая на пейка в болничния двор, а Хейсем в инвалидната си количка… Така посред нощ приличаха на накацали по клона три кукумявки, мълчаливо чакащи да съмне. А времето изобщо не минаваше, Мохамед витаеше в умовете им, устните им шепнеха молитви, а сърцата бяха отровени от болка… Сякаш ако някой проговореше, всички заедно щяха да заплачат. Поради това и мълчаха.

Заспалата призори превита на две Сорая посрещна новия ден с окаяното състояние на баща си, проснат на земята с полуживото си тяло и вперен в небето жален поглед. Действителността беше толкова жестока, че Сорая вече беше твърдо убедена, че преживяното не е сън и нищо няма да се промени. Никой не можеше да се върне обратно, баща ѝ беше сакат, майка ѝ бавно губеше разсъдък, а Сорая нямаше друг изход… Точно тогава си спомни за Емир и мисълта, че се случва за първи път след трагедията, я разтърси — как ли беше той?

Спомни си за започналото първо в училищния двор и после пренесено извън него приятелство, плановете, които той кроеше, и ѝ домъчня за него. Всъщност тя никога не беше се стремила към брак като него. Според нея бъдещият им живот щеше да бъде договор за най-добрата от всички злини. Но сега, през призмата на настоящето, като крушка в тъмата на съзнанието ѝ просветна мисълта, че онзи живот би бил хубав. Опитът я учеше, че животът е съставен от пораждащи се едно от друго нещастия и първото предвещаваше идването на следващото.

Отиде до майка си, седнала на предната пейка, за да я попита дали е гладна, но Хая отново се взираше някъде с празен поглед. Сорая не издържа:

— Какво пиеш, мамо, ела на себе си!

Въпросът се заостри, заостри и се заби в челото на Хая като трън. Тя изнервено се обърна към дъщеря си, която я беше обезпокоила, и гласът ѝ разряза въздуха като нож:

— Махай се!

Дори в празния ѝ поглед да беше преминала искра на разбиране, тя изчезна за секунди. Явно след брат си Сорая вече губеше и майка си.

Семейство Номари останаха още няколко часа все така неподвижни и безмълвни на същото място. Първа Сорая забеляза появата на Ися, приятеля на Мохамед. Движеше се леко и уверено, без никаква следа от голямото нещастие, преживяно преди няколко дни…