Мелтем Йълмаз - Сорая

Излезе на улицата, водеща към държавната болница, където лежаха родителите ѝ, но не ѝ хрумна нищо друго, освен да махне с ръка на първата кола, която видя. Без друго Хумус отдавна вече беше извън нормалния живот; по покритите с дупки улици не се виждаха нито автобуси, нито сергии. В града, напуснат на групи от жителите си, малкото останали се опитваха дружно да изпълняват задълженията си. Пред Сорая спря сива кола:

— Здравейте!

— Здравейте!

— Ще ме закарате ли до държавната болница?

— Естествено, момиче, качвай се!

Въпреки наболялата тема за преживяното нещастие, в продължение на десет минути никой не отвори уста заради ужасяващото състояние на местата, покрай които минаваха. Хумус беше буквално сринат със земята. На красивата преди улица с две триетажни къщи на нея сега се виждаха някакви силуети, опитващи се да си проправят път през облаците прах от натрошени керемиди. Магазините, изхранвали навремето собствениците си и семействата им, след експлозията приличаха на изтърбушени вътрешности. Но когато излязоха на булеварда Сорая съвсем се смая: стърчащите нагоре останки от големи и малки къщи напомняха сюрреалистично творение на изкуството. Джамии със срутени минарета, оцелели на места слънчеви панели и високи, тънки железни прътове напомняха, че някога тук е имало живот. На всеки завой шофьорът изказваше смайването си:

— Боже Господи! Виждате ли? Свършено е с Хумус! Няма го!

Жената до него не можа повече да се сдържи и заплака, а Сорая отвори прозореца, усещайки, че се задушава. Отвън нахлуваше мирис на изгоряло и някакъв неопределен тътен. Сорая не устоя и попита шофьора:

— Вие къде живеете?

— Не сме от Хумус. Идваме от Дамаск. Тук живее брат ми, щом научихме, че е ранен, тръгнахме веднага. Но гледката е направо потресаваща…

Сорая толкова се вълнуваше как изглежда сега домът ѝ, че сякаш отвътре я гризеше мишка. По едно време си помисли дали да не помоли мъжа да я закара до дома. Реши, че няма нищо за губене, и изпробва късмета си:

— Може ли да ви помоля нещо?

— Заповядай.

— В неделя бомба уцели къщата ни. Всички бяхме ранени, аз бях в болница в безсъзнание. Сега, преди да отида при родителите си, бих искала да видя в какво състояние е къщата и ако не ви отклонявам много, може ли да минем оттам?

Мъжът попита съпругата си, чиито сълзи вече течаха безмълвно, тя се съгласи и след като Сорая описа пътя, зави натам. По целия маршрут гледката беше еднаква с разлика в детайлите и още щом колата спря, Сорая изхвърча навън.

Шестетажният блок по средата на булеварда, който навремето приличаше на вкусна торта, сега беше така помръкнал, сякаш още малко и щеше да изчезне в сивото небе, предвещаващо скорошен дъжд. Дясната му страна се беше свлякла надолу и станала на пух и прах. Успяла да се удържи, лявата страна, в която за късмет беше и апартаментът на семейство Номари, беше изнесена изцяло навън заедно със строшените прозорци. Интересно, от чий дом ли беше изскочил синият капак на тоалетна чиния, който попадна пред очите на Сорая? Застанала с вдигната глава, зяпнала с отворена уста към апартаментите на третия етаж, отдалеч Сорая приличаше на малко момиче, което сякаш молеше майка си да поиграе още малко. Но тя вече нямаше дом, нямаше брат и новият ѝ живот щеше да започне, но не оттук, а от ново място, което едва ли щеше да се хареса на нея и родителите ѝ. Подслоняването в лагера в Турция изглеждаше на Сорая като начало на мрачен тунел. Дойде на себе си от клаксона, беше време да тръгват.

Когато пристигна в държавната болница на Хумус, Сорая видя в насълзените очи на разпръснатите навсякъде болни брат си; сякаш всеки плачеше за своя Мохамед. Не беше никак лесно да научи стаята на родителите си от служителя на входа на болницата, в която господстваше шумен, мръсен хаос; защото много хора, загубили вече човешкото в себе си, задаваха всевъзможни въпроси, крещяха, гневяха се, атакуваха, молеха се, плачеха. Може би защото не личеше, че бърза и изглеждате сравнително нормално сред близките на болните, на Сорая все не ѝ идваше редът.

Когато най-накрая след изпита по търпение влезе в търсената стая, първото, което се наби на очи сред петимата болни, беше баща ѝ: Хейсем се беше проснал в цял ръст като празен чувал, без помен от жизнена енергия. Приближавайки към него, Сорая изпита чувството, че шестетажният блок в нея, също като онзи, в който живееха, се срутва с грохот етаж по етаж. Баща ѝ, стълбът на семейството досега, приличаше на осиротяло момченце с очевидно непотребното си тяло. Не издържа и набързо целуна ръцете му, а той впи в нея безнадежден поглед.