Мелтем Йълмаз: Сорая

Останала сама, Сорая дойде на себе си с полуотворена уста, излизайки от няколкото секунди безпаметност, усети избухващата от гърба към гърдите ѝ лава и се оригна. При първият ѝ вик цялата стая се обърна към нея. И докато шепнеше на пресекулки през пресъхналите си устни, а в ума ѝ смъртта се забиваше като нож, тялото ѝ започна да изтръпва. Ранените наоколо обърнаха глава при вида на давещата се в мъка, издаваща звуци като ранено животно Сорая. Всички изглеждаха някак засрамени, сякаш нещастието ѝ беше по тяхна вина. Макар и плътно стиснала очи, от които навсякъде по леглото се лееха горещи капки, пред вътрешния взор на Сорая стоеше съвсем живо лицето на брат ѝ. И се сблъска със спомена за бомбардировката, без да може да ѝ се противопостави…

Брат ѝ беше вече на три години, когато Сорая дойде на този свят в къщата, която стоеше непоклатимо като стълб на мястото си вече половин век, преди докаралото я в това легло нещастие… Станеше ли дума за този ден, майка ѝ все повтаряше: „Сорая се роди толкова грозна, че никой от нас не я погледна. Акушерката я взе от прегръдките ми, занесе я в леглото и единствен батко ѝ намери смелост да отиде да я разгледа.“ Какво ли си беше мислил тогава брат ѝ — че е станал батко, или че вече има съперница? Мохамед, който през бебешките ѝ години си играеше с нея като с кукла, по-нататък в зависимост от настроението си я гонеше, плашеше или гъделичкаше. Извън тези моменти рядко напускаше стаята си, залепен за компютъра. Една от най-изявените му черти беше привързаността към приятелите му. Майка им се чудеше на това и казваше: „Сякаш е сираче и семейството му не сме ние, а приятелите!“

И наистина Мохамед беше готов на всичко за приятелите си. И дали „опозиционерството“ му не се дължеше именно на това? Та кой друг, освен приятелите му, можеше да бъде причината за хулите вкъщи срещу Асад през последните две години? Даже една вечер, когато Сорая и родителите ѝ гледаха телевизия в дневната, Мохамед влезе в стаята, застана на вратата и привлече вниманието им, изсипвайки куп ругатни срещу Асад, после се врътна и излезе, сякаш нищо не се беше случило, а те тримата изумени замръзнаха по местата си.

Истина беше също така, че до този момент никой от семейство Номари не беше изказвал на висок глас като Мохамед антипатията си към режима на Баас. Несъгласието на Хейсем с Асад не прекрачваше няколкото псувни срещу „диктатора“ при телевизионните новини по време на семейната вечеря. Може като млад да е бил една идея по-агресивен, но толкова. Всъщност цялото семейство, както много други в Сирия, беше приело, че са хора втора ръка. Макар да се сблъскваха с това разделение във всяка сфера на живота — от търговията до чиновничеството — повечето се примиряваха с водената политика и бяха избрали относителното благоразумие. Хейсем Номари, изхранващ семейството с наследения от баща си магазин и водещ със зъби и нокти борба за преживяване в Сирия, също нямаше намерение да се лиши от това. Но Мохамед не беше и нямаше да бъде като баща си.

Първите гласове против нарушаването на правата и беззаконията на Асад в Хумус се надигнаха като шепот. Докато мъжете премятаха броениците и пиеха чай пред дюкяните, а жените в златните си години ядяха торти и баници, след години политиката внезапно и отведнъж се вряза в нормалния ход на живота. А започналата през декември 2010 Арабска пролет предизвика както навсякъде, така и в Хумус, обръч от вълнение, разпространяващо се на вълни. Младежите, деца на някои, ученици на други и съседи на трети, обикаляха от къща на къща и обясняваха, че Арабската пролет ще дойде и в Сирия, тогава Асад ще си отиде и най-накрая животът им ще се оправи с власт, която ще ги представлява. Някои, вдигнали въпросително вежди, не се въздържаха да задават въпроси на неканените посетители: А вие откъде знаете? Подготвените за това младежи вадеха от джоба телефони с огромни дисплеи, влизаха във форумите за споделяне на опозицията и показваха на домочадието последните събития. След което дори у най-невярващите в оттеглянето на Асад се зараждаше някаква надежда. Атмосферата се затопляше и успокояваше; домакинята предлагаше вечеря на гостите. И докато всички по време на храненето не откъсваха поглед от гостите, към полилеите се издигаха възгласи „дай Боже, дай Боже“. Увереността в революцията обхващаше дом след дом, всеки ден още някой младеж се присъединяваше към редиците на опозицията със съзнанието, че трябва да участва в промяната на страната.