Константин Циолковски - Мечти за земята и небето

Тази работа е по-голяма от работата на всички хора, взети заедно, поне 17 милиона пъти; ако поставим на всеки квадратен метър от повърхността на Земята по 5 здрави работници, които биха могли да се трудят непрекъснато, работата им би могла да бъде сравнявана с работата на слънчевите лъчи на Земята. На практика механичната работа на лъчите е много по-малка; тя «създава ветровете, движи водите…», по-голямата нейна част преминава непосредствено в топлина, която се излъчва в небесното пространство. [40] С течение на времето всяка механична и химична работа на Слънцето се превръща в топлина. Само тук-там се натрупват торфища и други подобни, които представляват потенциална слънчева енергия. По-рано тези запаси са се натрупвали много по-интензивно и са образували мощни пластове от каменни въглища. — Бел.авт.

Ако на всички планети тежестта беше еднаква, механичният ефект на слънчевата сила би бил еднакъв навсякъде, т.е. на всяка планета слой вода един метър би се издигал непрекъснато със скорост 5 сантиметра в секунда; но на Луната например тежестта е 6 пъти по-малка и затова този слой вода за една секунда ще изминава почти 1 фут [41] Фут — мярка за дължина, равна на 30,5 см. — Бел.прев. . Оттук става ясно, че на малките планети относителното действие на слънчевите лъчи е много по-значително.

Енергията, която се пада на цялата Земя, ще разложи механично Земята в продължение на 26 милиона години. Поразих ви с мощта на привличането, нали? Впрочем за големите планети то е твърде чувствително. Но да вземем малките планети. Например Луната се разлага само за 170 хиляди години: а 6-верстния астероид [42] Или планетоидът Агата, за който се предполага, че има кълбовидна форма и средната плътност на Земята (5 1/2). — Бел.авт. , който беше измислен и описан от нашия чудак (очерк 31), енергията на получаваните от планетата лъчи ще разложи само за една седмица; следващия астероид с диаметър 56 километра — за 20 години, а още по-големия (с диаметър 560 километра) — за 20 000 години.

Но ние видяхме, че малките астероиди, които могат да образуват около себе си пръстени, могат да ползуват и много повече слънчева енергия; ако допуснем увеличаване на повърхността, осветена от перпендикулярни слънчеви лъчи, само 100 пъти, приведените срокове ще се съкратят извънредно много. Например разлагането на астероида с диаметър 560 километра ще стане само за 200 години.

Сроковете за придаване на всевъзможни форми на планетите са по-къси от вече посочените. Времето за преобразуването им във въртящ се тънък диск, състоящ се от пръстени (като пръстените на Сатурн), които се въртят с различна скорост и преодоляват с движението си силата на привличане на техните части, е също много по-малко от вече посочените числа.

Впрочем при превръщането на цялата планета в много тънък и следователно слабо въртящ се диск работата е малко по-малко.

Макар че е немислимо съществуването или по-точно образуването около големите планети на пръстени, подобни на тези, които има Сатурн, поради грамадните скорости, които трябва да им се придадат, за да не падат върху планетата (или да се разрушат от тежестта си), а също поради съпротивлението на атмосферите (откъдето ще трябва да започне процесът на движение) и поради още много други причини — все пак, тъй като желая да дам ясна представа за отношението на слънчевата енергия, получавана от планетата, към енергията на привличането, привеждам резултатите от подобни изчисления.

Диск с дебелина един сантиметър от материал с плътност 3 (това е почти плътността на алуминия), който се състои от цяла редица пръстени, въртящи се с различни скорости, и има диаметър, 10 пъти по-голям от земния, се образува около нашата планета от енергията на получаваните от нея лъчи в продължение на три години (2,63 години).

Ако се вземе под внимание, че с увеличаването броя на пръстените или размера на диска се увеличава и образуващата ги сила, трябва да се каже, че времето за създаването им е много по-малко.

Диск, подобен на лунния, с диаметър десет лунни диаметъра би изисквал 40-дневна работа.

Ако разлагаме (механично) планетата до самия й център, т.е. напълно, и при това използуваме непрекъснато и бързо растящата повърхност на диска като кондензатор на слънчева работа, ясно е, че разлагането би могло да се извърши съвсем не за такива ужасни срокове, каквито приведохме. Земята би била разложена вече не за 26 милиона години и Луната — не за 170 хиляди години. Да, тези срокове теоретично биха могли да бъдат съкратени около 1000 пъти!