Константин Циолковски - Мечти за земята и небето

И най-крехките тела, сложени в течност с плътност, равна на тяхната плътност, издържат, без да се разпаднат, най-силните удари със съда или по съда, стига само той да е цял. [16] Сами можете да се убедите въз верността на казаното. Вземете чаша вода, кокоше лице и сол. Потопете яйцето във водата и слагайте в чашата с вода сол до момента, когато яйцето започне да се издига от дъното към повърхността на водата. Тогава прибавете малко вода, за да бъде яйцето в равновесие навсякъде в съда, т.е. за да не се издига нагоре и да не се спуска на дъното, когато е на средна височина. Сега удряйте смело чашата в масата толкова силно, колкото позволява здравината на стъклото — яйцето в чашата няма да помръдне. Без вода и при най-слаби удари яйцето ще се счупи моментално. Тези опити съм описал в IV том на трудовете на «Московское общество любителей естествознания» от 1891 г. — Бел.авт. При тези удари относителната тежест в съда, макар и за кратко време, се увеличава няколкостотин или хиляди пъти. Знае се, че всичко слабо и нежно устроено — зародиша, мозъка, природата или слага в течност, или го заобикаля с нея. Не бихме ли могли и ние да използуваме това средство за различни цели?!

26. Привидното и продължителното унищожаване на земната тежест е практически невъзможно. Ще предложим още примери на привидно образуване на среда без тежест, но за продължително време.

Въображаем спътник на Земята, нещо като Луната, произволно близък до нашата планета, но извън пределите на атмосферата й (значи на около 300 версти от земната повърхност), ще представлява при много малка маса пример на среда, свободна от тежест.

Защо спътникът е непосредствено до Земята, а телата, намиращи се на него или около него, не изпитват, както изглежда, действието на тежестта, вече беше обяснено в очерк 16.

«Лакътят ти е близко, но не можеш да го ухапеш.» И наистина въпреки относителната близост на такъв спътник как може да се проникне в него отвъд пределите на атмосферата, дори ако той съществуваше, или как може да се придаде на земното тяло скорост, необходима за създаване на центробежната сила, унищожаваща тежестта на Земята, когато тази скорост трябва да стига до 8 версти в секунда?

Ако бихме могли да построим влак, който да се движи по земния екватор със скорост 8 версти в секунда, тежестта във вагоните на този влак би се унищожила от центробежната сила; но за съжаление въздухът в никой случай не ще ни позволи да се движим с такава скорост.

Ако бихме могли да построим около Земята площадка, излизаща отвъд пределите на атмосферата, то в абсолютно празно пространство тази скорост би била по-достижима, затова пък самата площадка, висока 300 версти, практически е безсмислица.

Ако Земята постепенно увеличаваше скоростта на въртенето си, отначало би се разтегнала по екватора като пита, а след това би се разкъсала и при благоприятни условия би се превърнала в нещо, подобно на Сатурн е неговата система от пръстени; на тези пръстени почти не би имало тежест.

Но това е още по-малко вероятно, отколкото бързите влакове.

Какво ни остава? Нима трябва да се строят високи кули или да се пускат снаряди, подобни на тези, които «пуска» Жул Верн?

С изкачването на кулата тежестта постепенно намалява; а ако тя е построена на екватора на планетата и затова заедно с нея се върти бързо, привличането ще намалява не само поради отдалечаване от центъра на планетата, но и поради увеличаващата се пропорционално на това отдалечаване центробежна сила. Привличането намалява, както светлината на лампа, сложена в центъра на Земята, при отдалечаване от нея, а центробежната сила, която действува в обратна посока, се увеличава. В края на краищата тежестта се унищожава на Земята на върха на кула, висока 5 1/2 земни радиуса (на 34 хиляди версти от земната повърхност; Луната е около 11 пъти по-далеч).

При изкачването на такава кула тежестта постепенно намалява, като не изменя посоката си; на разстояние 34 хиляди версти съвсем се унищожава, а след това пак се появява със сила, пропорционална на отдалечаването от критичната точка, но посоката й е обратна, тъй като човекът е обърнат с глава към Земята, която вижда над себе си.

Съобщавам и още няколко изчисления от този род относно планетите, които най-много се различават.

1. На Меркурий и приблизително на Марс критичната точка отстои на 6 планетни радиуса, или на 3 земни радиуса.

2. На Венера — почти както на Земята.

3. На Луната тя отстои на 50 лунни радиуса, или на 13 земни радиуса.