Джейкъб Уайсбърг - Роналд Рейгън. В името на свободата

Върнах се със спомени и истории за разказване. Но това да прекарам ден около хора, които обичат Роналд Рейгън, единствено направи за мен по-трудно да разбера популярността му. Също като много мои колеги смятах Рейгън за безхаберен тъпанар с опростенчески възгледи за света и повърхностно разбиране на политиката. Няколко месеца по-рано той бе признал, че е озадачен от собствената си роля в размяната на оръжия срещу заложници. За всеки от предшествениците му такова признание щеше да се равнява на признаване на лъжа. Присъщото за Рейгън качество да присъства някъде само физически направи неговото объркване да изглежда правдоподобно и донякъде жалко. Той бе прекалено неясен за злодей, но несъмнено пораждаше срам.

Малцина от моите приятели в тези дни предричаха, че Рейгън ще бъде запомнен като добър президент, камо ли като велик. При все това именно този момент, в който Рейгън даде приноса си за края на Студената война, ще остане в историята като неговото единствено постижение. Месец по-рано той говори в Берлин и заяви: „Г-н Горбачов, съборете тази стена“. Неговите преговори със съветския лидер, които се провалиха в Рейкявик предната пролет, щяха да променят из основи динамиката на света, в който съм израснал: опасността от ядрено унищожение, комунистическата заплаха и вътрешната политика, изградена около тези заплахи.

През следващия четвърт век репутацията на Рейгън растеше непрестанно. Днес той е смятан за втория по важност президент през XX век след Франклин Д. Рузвелт, който е неговият политически герой. Техният контраст е съвсем очевиден. Там, където Рузвелт опитва да реши проблемите на страната чрез решителни действия на федерално равнище, Рейгън опитва да ги реши без участието на правителството. Рузвелт ни даде ерата на Новия курс; Рейгън сложи края ѝ и направи консерватизма водеща идеология на страната. Но със засилването на репутацията на Рейгън нарасна и мистерията около него. Как човек, който понякога не помнеше имената на служителите в кабинета си, успя да промени страната и света толкова много? Беше ли мисловната му неангажираност по някакъв начин част от неговия политически успех? Дали той пожъна успех, като изпълняваше ролята на президент по начин, по който само добре обучен актьор би могъл? Имаше ли той някакъв магически късмет?

Част от отговора на загадката се крие в общите лични качества, които имат Рейгън и Рузвелт, когото Оливър Уендъл Холмс-младши описва като човек с „второ качество интелект, но с първокачествен темперамент“. Рузвелт също е критикуван заради своята повърхностност и опростенчество, че представя сложни въпроси с анекдоти вместо с факти. Подобно на Рейгън, той често действа интуитивно, вместо да търси логика. Но и двамата мъже имат вроден оптимизъм, който им помага да нарисуват светло бъдеще в момент на повсеместен мрак. В основата на характерите и на двамата има чувство за хумор, което служи като мерило за тяхната земност. Също като Рузвелт, Рейгън успява да запази чувството си за хумор на фона на цялото бреме, което тегне върху президентските му плещи. „Наредил съм да ме будят винаги в случай на извънредна ситуация в страната – дори ако съм на заседание на кабинета“, шегуваше се той. Когато Рейгън посети Китай, той отиде в град Сиан, погледна хилядите статуи на воини в реален размер, изработени от теракота през III век пр.Хр., козирува рязко и каза: „Свободно“.

Донякъде изобщо не е трудно да бъде разбран Рейгън – той знаеше в какво вярва, говореше това, което мисли, и заявяваше ясно какво възнамерява да направи. Не го мъчеха тревожност или неувереност. Търсенето на нещо скрито под повърхността обикновено беше безрезултатно.

Едмънд Морис, биографът, който положи най-големи усилия да открие под вола теле, изпадна в задънена улица. Получил през втория мандат на Рейгън достъп, какъвто не е получавал никой от историците, писали за живота на американските президенти, Морис прекара четиринайсет години в опити да разгадае сфинкс. „Никой от околните му не го разбираше“, каза той в интервю, когато написаната от него биография на Рейгън бе публикувана през 1999 г. „Всеки човек, когото интервюирах, почти без изключение, в крайна сметка казваше: „Знаеш ли, никога не съм можел да го разбера“.“ Унилото заключение на Морис е, че Рейгън просто не е имал вътрешен свят.

Това, разбира се, са глупости. Всяко човешко същество има спомени, съмнения, желания, вътрешен монолог. Но може да се каже, че тази страна на Рейгън бе заровена толкова дълбоко, че малцина са имали някога достъп до нея. Близките му приятели са малко, ако въобще е имал. Той бе емоционално откъснат от четирите си деца, които, израствайки, изградиха различни възгледи относно демонстрираната от него отдалеченост. В книга, която публикува през 1989 г., Нанси Рейгън пише: „Около него има стена. Той ми позволява да се приближа повече от всеки друг, но на моменти дори аз чувствам тази бариера“.