Джейкъб Уайсбърг - Роналд Рейгън. В името на свободата

И не само в Америка. Светът на 80-те години е уникалният свят на Роналд Рейгън, Михаил Горбачов, Маргарет Тачър, Хелмут Кол, Франсоа Митеран, Лех Валенса, Вацлав Хавел.

80-те години затова са Светлината на ХХ век, защото е имало кой да свети.

И то как!

Свилен Спасов създател на поредицата „Власт и отговорност“ 10 април 2019 г.

Бележка на редактора

Президентът е централната фигура в американския политически строй. Това като че ли противоречи на намеренията на бащите основатели. Спомняйки си противния модел на британската монархия, те създават разделението на властите, за да „предотвратят упражняването на деспотична власт“, както казва след време съдията от Върховния съд на САЩ Луис Брандайс. Така разделят управлението на три клона, за които се твърди, че са равнопоставени и координирани – изпълнителна, законодателна и съдебна власт.

Но за система, основана върху тристранно разделение на властите, е присъща тенденцията към инертност и патови ситуации. Един от трите клона трябва да поеме инициативата, за да се задвижи системата. Само изпълнителният клон на властта е структурно способен да поеме тази инициатива. Основателите явно са усетили това, щом приемат твърдението на Александър Хамилтън в 70-ото есе от поредицата „Федералистът“, че „енергията в изпълнителната власт е водещо качество в определението за добро управление“. Така те предвиждат да има силен президент, но той да е поставен в също толкова силна система на отчетност, гарантирана от конституцията. (Понятието имперско президентство се появява през 70-те години на XX век и се отнася за ситуация, в която балансът между власт и отчетност е нарушен в полза на изпълнителната власт.)

Американската система на самоуправление следователно се фокусира върху президентската власт – „това жизненоважно място за действие в системата“, както казва Удроу Уилсън. Според Хенри Адамс, който е правнук и внук на президенти, както и най-блестящият американски историк, американският президент „прилича на командир на кораб в морето. Той трябва да хване кормило, да следва курс и да търси пристанище“. Следвайки избраните от тях курсове, мъжете в Белия дом (до момента, уви, са само мъже) предопределиха съдбата ни като нация.

Биографията е лесен начин за научаване на американската история – тя прави миналото по-човешко, по-живо, по-съкровено, по-достъпно, по-свързано с нас. Биографията ни напомня, че президентите не са свръхчовеци. Те също са човешки същества, тревожат се за решения, грижат се за съпруги и деца, вършат по няколко задачи наведнъж и са обикновени хора. Действително, както твърди американският мислител Ралф Уолдо Емерсън, „Няма история в чистия смисъл на думата; само биография“.

Президентите ни служат едновременно за вдъхновение и като предупреждение. Те дават и лоши, и добри примери. Нацията, е казал Върховният съд, „няма правото да очаква винаги да има мъдри и човечни управници, придържащи се искрено към принципите на конституцията. Злонамерени хора, жадни за власт, ненавиждащи свободата и презиращи закона, могат да заемат мястото, на което някога са били Вашингтон и Линкълн“.

Мъжете в Белия дом изразяват идеалите и ценностите, слабостите и недостатъците на избирателите, които ги изпращат там. Съвсем естествено е да искаме да знаем повече за добродетелите и пороците на хората, които избираме да ни управляват. Като узнаем повече за тях, ще узнаем и повече за себе си. Френският политически философ Жозеф дьо Местър е казал: „Всеки народ има правителството, което заслужава“.

Към началото на XXI век 42-ма мъже са стигнали до Овалния кабинет (Джордж У. Буш се брои за нашия 43-ти президент, тъй като Гроувър Кливланд, който изкарва два непоследователни мандата, се брои за двама). От тази редица президенти около дузина водят в класациите, правени периодично от историци и политолози. Какво означава велик президент?

Великите президенти притежават или са притежавани от визия за идеална Америка. Тяхната страст, когато поемат кормилото, е да насочат кораба в правилната посока към пристанището, до което искат да стигнат. Великите президенти имат и дълбока душевна връзка с нуждите, тревогите и мечтите на хората. „Не вярвам, че който и да било човек може да води този, който бездейства... под импулса от дълбоко съчувствие към този, когото води – съчувствие, предизвикано интуитивно от сърцето, а не от интелекта.“

Най-великите президенти в класациите на учените – Вашингтон, Линкълн и Франкин Рузвелт, са лидери, които са се сблъскали и са преодолели най-големите кризи на републиката. Кризата разширява възможностите пред президента за смели и съзидателни действия. Но тя не гарантира президентско величие. Кризата с отцепничеството по времето на Джеймс Бюканън или Голямата депресия по времето на Хърбърт Хувър не подтикват двамата президенти към креативно лидерство. Техните неадекватни действия за преодоляване на кризите позволяват Линкълн и вторият Рузвелт да изпъкнат и да се види колко различно историческо наследство оставят отделните личности. Дори при липсата на първостепенни кризи енергичните и убедителни президенти – Джеферсън, Джаксън, Джеймс К. Полк, Теодор Рузвелт, Хари Труман, Джон Ф. Кенеди, Роналд Рейгън, Джордж У. Буш – успяват да наложат собствените си приоритети върху страната.