Джейкъб Уайсбърг - Роналд Рейгън. В името на свободата

За поста шеф на канцеларията си Рейгън пренебрегва Ед Мийз, който е ръководител на екипа в преходния период от избирането до встъпването в длъжност на новия президент, и избира по-дисциплинирания и ефикасен Джеймс Бейкър, адвокат от Хюстън и най-добър приятел на Джордж Буш. Бейкър съветва Рейгън да посвети първите три месеца само на програмата си за икономическо възстановяване. В речта си на 18 февруари на съвместно заседание на Конгреса Рейгън представя плана си като спешен отговор на нетър-пимите нива на безработица, инфлация и национален дълг, достигнал почти един трилион долара. Или както казва той, купчина от банкноти по хиляда долара с височина 67 мили. Рейгън предлага да се намали предложеният от Картър бюджет за 1982 г. с 41,4 милиарда, което по думите му може да бъде направено, „без да се навреди на легитимните цели на правителството или на отговорността ни към всички, които се нуждаят от нашата щедрост“.

Той иска от Конгреса значително увеличаване на военните разходи, 30-процентно намаляване на ставките на данъците върху личните доходи, което да стане поетапно до три години, и намаляване на горната данъчна ставка за капиталовите печалби на 20 процента. Очебийният пропуск от тази реч и от придружаващия я документ от 281 страници е обещанието от кампанията му да постигне балансиран бюджет до 1983 г. Рейгъновите съветници признават, че това е несъвместимо с останалите му приоритети.

Рейгъномиката има четири основни компонента: намаляване на данъците, орязване на вътрешните разходи, дерегулация и използване на парична политика за борба с инфлацията. Регулаторната политика ще бъде водена основно на ниво агенции. Паричната политика е в ресора на председателя на Федералния резерв Пол Волкър, когото Рейгън е късметлия, че заварва. Задачата да помири конфликтните ангажименти, поети за данъците и разходите, се пада на бюджетния директор Дейвид Стокман, бивш конгресмен от Мичиган, който на 34 години става най-младият член на кабинета за последните 150 години. Той отраства в село в Мичиган с родители републиканци. Като ученик е с леви възгледи, но след това става либертарианец в Харвардската богословска школа. Иска да демонстрира своята почтеност, като атакува „слаби твърдения“, а не хората, които ги изказват.

Неговото презрение към анекдотичния начин на мислене, който е пълна противоположност на аналитичния му начин на мислене, никога не остава съвсем скрито. За Стокман е очевидно, че обещанията от предизборната кампания на Рейгън са неизпълними. Това не е очевидно за Рейгън, който продължава да казва на помощниците си да намерят начин да накарат нещата да сработят. Рейгън се сблъсква със същия проблем в Сакраменто през 1967 г., където в крайна сметка се съгласява да увеличи данъците, за да закърпи дупка в бюджета. Но в Белия дом той не е готов да направи това. Стокман не успява да накара Рейгън да подкрепи достатъчно големи бюджетни съкращения за покриване на намаляването на данъците или дори да признае проблема.

Един от начините за справяне с дефицита е прилагането на методите на т.нар. икономика на предлагането. Икономическият кръг на Рейгън включва хора като Артър Лафър, който вярва, че намаляването на данъците ще предизвика такъв икономически растеж, че мярката на практика ще се самоизплати. По време на кампанията за първичните избори Джордж Буш нарича с насмешка „вуду икономическа политика“ желанието на Рейгън за понижаване на данъците, опиращо се на постулатите на икономиката на предлагането. Но Рейгън само донякъде се придържа към възгледите на поддръжниците на тази икономическа теория. Изхождайки от личния си опит в Холивуд, той смята, че е логично хората да работят по-усърдно, ако правителството им удържа по-малко от доходите. Но нито той, нито Стокман търсят начин да избегнат бюджетни съкращения. Те искат да съкратят бюджета.

Някои смятат, че дефицитите на Рейгън са преднамерени. Сенатор Даниъл Патрик Мойнихан от Ню Йорк, който е бил ментор на Стокман в „Харвард“, твърди, че Рейгън опитва да „умори от глад звяра“, използвайки дефицити, за да наложи съкращения във вътрешните разходи. Рейгън казва в обръщение от Овалния кабинет през 1981 г., че „можем да се караме на децата си, докато останем без глас и без дъх. А можем и да се справим с тяхното разточителство просто като им намалим джобните“. Но Стокман винаги е отричал дефицитите да са цинична стратегия за налагане на бюджетни съкращения. Той вярва, че Рейгън просто не желае да признае съществуването на компромиси.