Янош Лацхфи - Какви са унгарците

Ако по волята на съдбата някой унгарец работи като раздавач, той не може да се измъкне без кафе, сухи сладки или ширпотребен коняк с безобразно качество. Намират се жени, които не пушат, но даже и те държат за стръв у дома си цигари за подобни случаи.

Унгарците много предпазливо и главно от учтивост се интересуват за здравето на ближните си, защото на този вид въпроси и бездруго не се дава смислен отговор, но ако пък се случи да бъде смислен, положението става съвсем зле.

- Как си?

- Мерси, добре.

- По-точно?

- Мерси, не съм добре.

- Защо, какво ти има?

- Току-що ме оперираха от рак на дебелото черво, гълтам напразно шепа лекарства, страшно ме боли мястото на операцията, възпали се и не минава, лекарят каза да се повтори химиотерапията, защото открил нови разсейки, но така поне не ме мъчи при всяка крачка тазобедрената ми протеза от платина, за която на всичко отгоре теглих ипотечен кредит, а къщата обявиха на търг и жена ми ме напусна, при което получих нервен срив, така че заради лабилното ми психическо състояние ми отнеха децата, в работата ми им писна от постоянните болнични и ме изхвърлиха, а на петдесет години вече напразно си давам биографията на двадесето място, особено и откогато започнах да пия, след като майка ми се помина от мъка заради нещастието на единствения си син. Между другото, благодаря за въпроса. А вие как сте?

- Мерси, добре, радвам се, че се срещнахме - подхвърля на бегом унгарецът, защото се страхува, че злата съдба е заразителна и ако прекомерно дълго си говори с бедния несретник, той неизбежно ще му предаде и фаталната си болест.

Всепомитащото цунами на капитализма отдавна е отнесло и последните следи от спестовността на унгарския селянин, от разумната пресметливост, с която той следи и държи в ред всичките си приходи и разходи, загуби и печалби. За огромни суми унгарецът купува, но пък заплаща и със здравето си безбройните евтини чудеса от супермаркетите, яде соята и изкуствените подправки, пие забърканите от изкуствен тор, антифриз и вода за уста енергийни напитки, направената от разреден черен катран кока-кола. Докато преглъща, хвърчат шумно зъби от устата му, със съскане се пекат мозъчните му клетки и няколко клъбца лилав дим се отделя от ноздрите му, но това не му пречи. Запалва някакви ужасни цигари от несъществуваща марка - да кажем, оригинален КАНТ, ПИЛ МИЛ или МЕРДОРО, стиска между двата си пръста цигареното късче, замислено поема с дробовете си дима със сярна киселина и усеща, че живее. Целофана от цигарите хвърля в канавката, тя и без това е ничия, вятърът ще го отнесе. Дори не си прави труда да размисли накъде може всъщност вятърът да насмете мръсните количества целофан, пластмасови шишета, цигарени кутии, угарки, обвивки от шоколад, всичко, което той и подобните му захвърлят... Затова и с парите на данъкоплатците плащаме на вятъра за почистване.

Зиме снегът доброжелателно прикрива всичко, а пък после какво значение имат няколкото милиона години, нужни за разграждане на найлона?

С една дума, унгарецът вече не събира вманиачено опаковките, пликовете, хартията, които баба му винаги запазваше. Баба му ги опразваше, измиваше, изсушаваше, сгъваше, прибираше в тях замразени зеленчуци, кренвирши, кифлите, купени в магазина, брашното, солта, захарта, пазеше пликчето от кафето и кутийката му, кесията и опаковката. Когато умря, в килера останаха в кашон колкото пералня завързани на дузини всякакви пликчета. Хартията от хляба и от цветята, когато се случваше да й поднесат, веднага нарязваше на квадрати и без да я е грижа за неприятното чувство при интимен досег, ги ползваше за тоалетна хартия. При нея всичко се използваше, в празните съветски консервени кутии държеше болтчета, канапчета, ластици за капачки за буркани, кабарчета, копчета и подобни дреболии. Не, тя не беше вманиачена, това един унгарец никога и не би казал за нея. Само бе преживяла две световни войни.

С други думи, от едновремешната пестеливост са останали малко следи. Но всяка възрастна пенсионерка на село или градска маминка от жилищен блок с изпитателен поглед като телевизионна камера следи живота наоколо и като подслушвателна станция колекционира клюките, от които трупа в главата си удивително подробна база данни.

Добре съм, ангелчетата ми, само кръстът ме пробожда, като мия пода, но поне къщата ми не е като на оная даскаличка, макар че тя има и време, всяка седмица ходи на фризьор и близо четиридесет и три и половина минути прекарва при козметичката. Не се и чудя, че с прескъпо изпилените си нокти даже не мие и чиниите, за това мъжът й й се кара, ама пък аз на детето им му давам да си хапва сладичко, миналия месец шест пъти му дадох четиридесет-петдесет грама сладка баница с извара и конфитюр. Разбира се, и те донесоха към шестдесет и три грама палачинки, но само два пъти, и то защото на даскаличката свекърва й изпържила прекалено много. А пък и какво си мислят те за мен, живея самичка, как мога сама да изям всичко това, то взе, че ми мухляса, но не им казах - защо да се караме с тях? Не ме интересува откъде имат толкова пари, но ходят на ски, както и други три съседски семейства, ама те си купиха и нови мебели в кухнята, а пък синът им потроши оня бричкав мотор, с който бръмчеше като луд по улицата нагоре-надолу, та му купиха друг. Ама забравиха, че преди година им дадох две кила картофи, е, добре де, донасят ми от магазина тежките неща, но им давам по някоя пара за това, плащам си. Дъщеря им е аптекарка и ми изпълнява рецептите, пък аз седмично й давам по десет яйца в замяна, от мен са цветята за гроба на баба й и дядо й, то те и при тях биха покарали добре, но не им се занимава. Един път ме водиха на църква, пък аз три пъти им дадох от моето вино, два пъти ми смениха бутилката с газта, но пет пъти искаха назаем косачката за трева, винаги ми пращат вестника, щом са го прочели вече, но само защото е боклук за тях и между другото, безплатно им дадох старата преса за грозде, а те срещу заплащане метяха тротоара пред къщата ми... И така нататък до безкрайност.