Лоренс Даррелл - Жюстин

Познатата молитва пропълзя в сънливия ми ум като змия, сви се на кълбо и притихна; гласът на мюезина обаче зазвуча още по-тържествено, докато в миг усетих как утрото се сгъсти от нейните чудотворни лечебни думи, от внушенията й за незаслужена и неочаквана благодат, дето изпълниха бедната стая, където лежеше Мелиса и дишаше леко като чайка, полюшквана от безбрежното великолепие на един език, който никога нямаше да научи.

Кой би могъл да твърди, че Жюстин не бе посвоему глупачка? Беше издигнала в култ удоволствията, цинизма и дребната суета, но трепереше за мнението на подчинените си. Ако поискаше, можеше да бъде досадно придирчива. Да. Точно така. Ала всички тези плевели се поливат с пари. Ще кажа само, че в много отношения приличаше на мъж, разсъждаваше като мъж и дори действаше като мъж — позволяваше си свободната независимост на мъжкия светоглед. Нашата близост беше от странен духовен порядък. Отрано забелязах, че тя отгатва мислите ми безпогрешно. Идеите ни хрумваха почти едновременно. Спомням си веднъж как усетих, че обзелата ме мисъл се върти и в нейната глава, а тя бе следната: „Тази близост не бива да отива по-далеч , защото вече сме изчерпали всичките й въображаеми възможности: и онова, което ще открием зад мрачните тонове на чувствеността, ще се окаже едно приятелство — толкова силно, че ще ни обвърже завинаги.“ Това бе, ако щете, и един флирт на нашите умове, предварително изчерпан по силата на опита, който обаче бе далеч по-опасен, отколкото любовта, породена от физическото привличане.

Като знаех колко силно тя обича Несим, а понеже и аз го обичах, тази мисъл не можеше да не ме ужаси. Тя лежеше до мен, дишаше леко и гледаше втренчено, с широко отворени очи обсипания с херувими таван.

— Нищо няма да излезе — рекох аз — от тази връзка между беден учител и светска дама. Колко жалко би било, ако всичко приключи с най-обикновен скандал, след който и двамата ще бъдем низвергнати от обществото, а ти ще започнеш да си блъскаш главата как по-бързо и безболезнено да се отървеш от мен.

Жюстин ненавиждаше някой да й казва истината. Тя се обърна на една страна, повдигна се на лакът, сведе прекрасните си тревожни очи към мен и ме изгледа продължително.

— В тези отношения човек няма избор — отвърна ми с онзи дрезгав глас, който толкова обичах. — Говориш, сякаш имаме избор. Не сме нито достатъчно силни, нито достатъчно зли, за да упражним правото си на избор.

Всичко това е част от някакъв експеримент, започнат от друг, може би от самия град или пък от нашата друга половина. Откъде да знам? Спомням си я седнала пред петкрилото огледало на шивачката. Докато пробваше костюма от плътна коприна, подхвърли:

— Виж, пет различни образа на един и същ субект. Ако бях писателка, щях да експериментирам с многоизмерното въздействие на героите си, нещо като поглед през призма. Защо хората да не разкриват различни страни от характера си едновременно?

Прозя се и запали цигара; седна в леглото, обви тънките си глезени с ръце и започна да рецитира бавно, с ироничен тон и изкривена физиономия онези прекрасни строфи на гръцкия поет за една отдавна отминала любов, чиято красота се губеше в превод на английски. Като я чух да декламира стиховете му, сякаш докосваше с нежност всяка сричка на мъдрия саркастичен грък, аз отново почувствах странната и непонятна притегателност на този град — плоския му наносен пейзаж и изтощени ветрове — и в нея видях истинското дете на Александрия; град нито гръцки, нито сирийски, нито египетски, а хибрид, възел, спойка.

И с какво чувство само произнесе онова място, където старецът случайно намира любовното писмо, дето така го е развълнувало, и възкликва: „Излязох тъжен, меланхолен на балкона — излязох мислите да променя, като погледам мълчаливо от моя град любим парченце малко и малко от движението по улиците и в магазините.“ 9 9 Откъс от стихотворението „Вечер“ на Константинос Кавафис, превод Ст. Гечев, издателство „Народна култура“, 1963. — Б.пр. Сама се изправи, отвори кепенците и излезе на мрачния балкон, увиснал над града от цветни сияния: долови вечерния бриз, полъхнал от селенията на Азия и за миг забрави собствената си плът.

„Принц“ Несим бе шеговито обръщение, но съвсем разбираемо най-малко в очите на дребните собственици на дюкяни, както и за облечените в черни пардесюта търговци, които често го виждаха безшумно да прекосява сводестия път в големия си сребрист ролс-ройс с жълти капаци на колелата. Преди всичко той беше копт, а не мюсюлманин. Въпреки това прякорът му беше съвсем сполучлив, понеже Несим, като същински принц, странеше от всеобщата алчност, която бе притъпила всички инстинкти за благоприличие на александрийците, включително и на най-богатите от тях. И все пак онова, което му придаваше вид на ексцентричен, не бе нещо, което би направило и най-малко впечатление на хора, живеещи извън Леванта. Той не трепереше над парите, използваше ги само за харчене — и това беше първото; второто бе, че не притежаваше гарсониера, и по всичко личеше, че е верен на Жюстин, което бе вече нещо нечувано. Що се отнася до парите, тъй като беше извънредно богат, бе обладан от истинско отвращение към тях, поради което и никога не носеше у себе нито банкноти, нито монети. Харчеше по арабски и раздаваше на продавачите надраскани на ръка бележки; нощните клубове и ресторантите приемаха подписаните му чекове. Въпреки това дълговете му биваха честно и редовно изплащани и всяка сутрин секретарят Селим поемаше с колата по маршрута му от предишния ден, за да изплати всички натрупани задължения.