Лоренс Даррелл - Жюстин

Спомням си само, че им казах как неговият образ продължава да ме преследва — онова неописуемо тъжно и благовидно лице от последната му фотография; а когато съпругите на заможните бюргери се спуснаха надолу по каменните стъпала и се пръснаха по мокрите съседни улици, където колите вече ги чакаха със запалени двигатели, и след тях в неприветливата зала остана само полъх от парфюм, забелязах, че на излизане са забравили да подберат със себе си една самотна поклонничка на поетическите страсти и изкуствата. Седеше замислена в дъното с по мъжки кръстосани крака и пушеше цигара. Не вдигна очи към мен. Гледаше втренчено пода пред себе си. Поласках се от мисълта, че може би поне един човек е оценил моите притеснения. Затворих мократа си чанта с книги, взех стария си шлифер и тръгнах навън, а там тънък, дошъл откъм морето дъждец ръмеше кротко и напоително. Упътих се към вкъщи, където Мелиса сигурно вече се бе събудила и може би бе сложила покритата с вестник маса за вечеря, като преди това трябва да е изпратила Хамид до фурната да донесе печеното, понеже ние нямахме готварска печка у дома.

Навън бе студено. Прекосих улицата и минах на отсрещния, облян в светлина тротоар на улица „Фуад“. В една витрина зърнах малка кутийка с маслини и надпис „Орвието“. Обзе ме внезапен и непреодолим копнеж по онази, истинската част на Средиземноморието, влязох в бакалницата, купих маслините, отворих ги, седнах на една покрита с мрамор масичка и там, в сумрака на деня, вкусих Италия — тъмната, изпечена на слънце плът, пролетната земя, отдадена на лозята. Знаех, че Мелиса няма да проумее този мой импулс. Щях да излъжа, че съм изгубил парите.

Отначало не видях голямата кола, която стоеше като изоставена до тротоара, но с неизключен мотор. Тя влезе в магазина с широка решителна крачка и с онова надменно изражение, което лесбийките и заможните дами обикновено демонстрират пред изпадналите в крайна нужда хора.

— Какво по-точно искахте да кажете, споменавайки парадоксалната природа на иронията? — или нещо подобно, вече съм забравил точните думи на репликата й.

Тъй като не успях веднага да се откъсна от обсебилата ме Италия, вдигнах сърдития си поглед и в трите огледала наоколо я видях как се е надвесила над мен — мрачното й развълнувано лице издаваше неспокойна арогантна студенина и потайност. Разбира се, че бях забравил какво съм казал относно иронията или каквото и да било друго и точно това й отвърнах с неприкрито безразличие. Тя въздъхна шумно, сякаш с облекчение, после се настани срещу мен, запали френски caporal 12 12 Цигара от френски, ситно нарязан тютюн. — Б.пр. и след всяко отривисто всмукване взе да изпуска тънки синкави кръгчета дим на фона на дрезгавата светлина. Стори ми се леко неуравновесена. Гледаше ме втренчено и открито, но този неин поглед ме притесняваше — сякаш се мъчеше да прецени за какво може да ме използва.

— Хареса ми — поде тя — начинът, по който цитирахте стиховете му за града. Вашият гръцки е добър. Личи си, че сте писател.

— Сигурно — отвърнах аз. Неизвестността боли. Не виждах смисъл да продължавам. Винаги съм мразел литературните разговори. Предложих й маслина, която тя изяде бързо, изплю костилката като котка в облечената си в ръкавица лапа, където продължи да я стиска разсеяно, после рече:

— Искам да те заведа при Несим, моя съпруг. Ще дойдеш ли?

На прага се появи полицай, очевидно обезпокоен от изоставената кола. Тогава за пръв път видях голямата къща на Несим с нейните статуи, лоджии, палми, картини на Курбе и Бонар и така нататък. Беше едновременно красива и ужасна. Жюстин изтича нагоре по широката стълба, спирайки само за миг, колкото да се освободи от маслинената костилка — извади я от джоба на палтото си и я пусна в една китайска ваза, — като през цялото време не преставаше да вика Несим. Минавахме от стая в стая, разчупвайки легналата навред тишина. Най-накрая той се обади от голямото таванско ателие и тя се втурна нагоре като ловджийско куче, после, образно казано, ме остави в краката на господаря си, отдръпна се назад и доволно размаха опашка. Трябваше да се знае, че аз съм нейно откритие.

Несим се бе качил на върха на една стълба и четеше. Бавно слезе при нас, като ни оглеждаше поотделно — първо единия, после другия. Моят неугледен вид, мокра коса и кутия маслини не можеха да обяснят присъствието ми, нито пък аз бях в състояние да го сторя, тъй като не знаех с каква цел съм доведен тук.

Съжалих го и му предложих една маслина; двамата седнахме и заедно довършихме кутийката, докато Жюстин се суетеше да приготви по едно питие и не спираше да говори, доколкото се сещам, за Орвието, където никой от нас не беше ходил. С такова удоволствие си спомням сега за тази наша първа среща. Никога не съм бил еднакво близък и на двамата — близък, искам да кажа, на брака им; тогава ми изглеждаха като едно прекрасно двуглаво животно, каквото трябваше да бъде всеки здрав брак. Наблюдавайки мекия топъл блясък в очите му, аз си припомних всички скандални слухове по адрес на Жюстин и си дадох сметка, че каквото и да е направила, в известен смисъл го е направила за него — дори и онова, което изглеждаше грозно и несправедливо в очите на света. Нейната любов бе като кожа, в която той бе зашит подобно на детето Херкулес; и нейните усилия да се осъществи винаги я бяха водели към него, а не далеч от него. Знам, че светът не се нуждае от подобен парадокс; но тогава ми се струваше, че Несим я познаваше и я приемаше по начин, който не можеше да бъде обяснен на човек, за когото любовта продължаваше да означава притежание. Веднъж, много по-късно, той ми каза: „Какво бих могъл да направя? Жюстин бе по-силната от мен във всяко отношение. Единственото, в което можех да я победя, бе любовта — да я надлюбя. Това бе силната ми страна. Изпреварвах я — при всяко съгрешение, при всяко нейно падение аз вече бях там, готов да й помогна, да я изправя на крака, да й покажа, че всичко това няма никакво значение.