Лоренс Даррелл - Жюстин

Това отношение към парите се смяташе за ексцентрично и крайно високомерно от жителите на града, които поради грубите си и строго йерархични възгледи, поради черната работа, която вършеха, поради раболепната си нагласа и неправилното образование не можеха да проумеят какво е това „стил“ според европейския смисъл на думата. Но за Несим то бе нещо вродено, а не просто придобито чрез образованието; в този малък свят на заучено похотливо печалбарство той не можеше да намери истинското си място, тъй като таеше у себе си един чувствителен в същността си и проникновено съзерцателен дух. Без да е човек, който се натрапва, често предизвикваше приказки с действията си, които носеха истинския печат на неговата личност. Обикновено хората свързваха чудатите му обноски с чуждото възпитание, което бе получил, но истината беше, че и Германия, и Англия бяха успели единствено да го объркат и да го направят непригоден за живота в този град. Германия бе култивирала у естествения му средиземноморски ум вкус към метафизиката, докато Оксфорд се бе опитал да му придаде суха, педантична нагласа, но бе успял да развие у него само подчертана склонност към философията, и то до такава степен, че той се бе отказал да практикува любимото си изкуство — рисуването. Много мислеше и много страдаше, ала му липсваше решителност, за да продължи, а решителността е първото необходимо условие за всеки практик.

Несим беше скаран с града, но тъй като баснословното му богатство го принуждаваше да общува всекидневно с местните търговци, те се мъчеха да преодолеят собственото си притеснение, като често го вземаха на подбив — едно снизхождение, по правило полагащо се на някого, който не е много с всичкия си. Нерядко се случваше човек да влезе в кабинета му — този саркофаг от тръбна мебел и хвърлящо отблясъци стъкло — и да го завари седнал като сираче пред огромното бюро (покрито със звънци, ролки и сигнални лампи) да дъвче филия черен хляб, намазана с масло, и да чете Вазари 10 10 Джорджо Вазари (1511–1574) — италиански художник, архитект и историк на изкуството. — Б.пр. , докато разсеяно подписва писма, разписки и бордера. Вдигаше бледото си бадемово лице с недоумяващ израз — умислен, вглъбен, почти умоляващ. Въпреки това една тънка стоманена нишка прорязваше нежната му чувствителност и всичките му подчинени непрекъснато се учудваха, че така както си стоеше уж вечно незаинтересуван, познаваше работата до най-малката подробност и нямаше сделка, която да не се основава на най-проницателните му преценки. В очите на персонала си той беше нещо като оракул — и все пак (те само въздишаха и свиваха рамене) имаше вид на човек, потънал в пълна апатия! Да не се интересуваш от печалбата — в Александрия това се смята за лудост.

Познавах ги по физиономия много преди действително да ги срещна — както и повечето хора в града. По физиономия и репутация, защото техният предизвикателен, богаташки и екстравагантен начин на живот ги бе направил известни сред провинциалните по манталитет жители на Александрия. За нея се знаеше, че е имала много любовници, а на Несим се гледаше като на man complaisant 11 11 Снизходителен, отстъпчив съпруг (фр.). — Б.пр. . Няколко пъти ги бях наблюдавал да танцуват заедно: той слаб, с тънка талия като на жена и изящни ръце с дълги пръсти; Жюстин с красива глава — изрязаните черти на онзи арабски нос и онези бистри, разширени от беладона очи. Оглеждаше се наоколо като недоопитомена пантера.

И тогава: веднъж от Ателието за изящни изкуства ме поканиха да изнеса лекция за родения в Александрия поет. Ателието беше нещо като клуб, където можеха да се събират млади таланти от всички области на изкуството, да наемат студиа и така нататък. Приех, защото това означаваше малко пари за ново палто на Мелиса, тъй като есента наближаваше. Не ми бе никак лесно, понеже усещах стареца навсякъде край себе си; самият въздух в мрачните улици край залата бе пропит с уханието на онези негови стихове, родени от кратките опърпани мигове на изживяния екстаз — любов, купена с пари, и може би отнела само миг, но която продължаваше да пулсира в стиховете му — така остро, така осезателно бе уловил той този случаен миг, че бе обрисувал всичките оттенъци на наситената му гама. Каква дързост — да чета лекция за един изпълнен с ирония поет, чийто тънък усет така естествено бе заимствал сюжетите си от улиците и бардаците на Александрия! На всичкото отгоре да говоря не пред публика от продавачки и дребни чиновници — онези, които бе обезсмъртил, — а пред надути светски дами, за които културата, която той представляваше, бе нещо като кръвна банка: бяха дошли за поредното преливане. Една част от тях дори се бяха лишили от любимия си бридж, макар добре да знаеха, че вместо извисени ще се почувстват отегчени.