Лоренс Даррелл - Жюстин

В края на краищата тя компрометираше най-маловажното нещо у мен — репутацията ми.“

Но това беше много по-късно: преди злощастното струпване на беди да ни погълне, ние не се познавахме достатъчно добре, за да разговаряме така свободно. Спомням си още, че веднъж рече — беше в лятната вила край Бург ел Араб: „Ще се учудиш, ако ти кажа, че в известен смисъл винаги съм смятал Жюстин за велика. Има различни форми на величие, нали знаеш, които, когато не намерят място в изкуството или религията, причиняват големи опустошения в обикновения живот. И нейният дар е погрешно насочен… към любовта. Съзнавам, че в много отношения тя е лоша, но те всички са маловажни. Също така не мога да твърдя, че никого не е наранила. Ала онези, които нарани най-силно, имаха полза от това. Защото, наранявайки ги, тя ги извади от вцепенението на старото им съществуване. А от такова нещо боли и мнозина не разбраха смисъла на тази болка. Не и аз обаче.“ И като обърна към мен онази негова добре позната усмивка, в която приветливостта бе примесена с неизразимо огорчение, той повтори тихо и сякаш на себе си: „Не и аз.“

Каподистрия… какво е неговото място? Човек ще рече, че прилича повече на таласъм, отколкото на мъж. Плоска змийска триъгълна глава с огромно изпъкнало чело и коса, щръкнала право нагоре. Неспокоен белезникав език, който непрекъснато облизва тънките устни. Той е баснословно богат и може да живее дори без да помръдне пръста си. Цял ден прекарва на терасата на Брокерския клуб и зяпа минаващите жени с нетърпеливия поглед на картоиграч, който размесва старо измачкано тесте карти. От време на време с леко трепване езикът му замръзва във въздуха като на хамелеон — почти незабележим сигнал за непосветените. Но в този миг един мъж скача, напуска терасата и тръгва по петите на посочената жена. Понякога агентите му най-откровено спират и заговарят жената насред улицата от негово име, като веднага споменават и евентуалната сума. В нашия град никой не се обижда, когато му предлагат пари. Някои от момичетата просто се изсмиват. Други веднага се съгласяват. Но лицата им не показват раздразнение — нито на едните, нито на другите. Тук никой не кокетира с добродетелта. Нито с порочността. И двете са нещо естествено.

Каподистрия стоеше настрана от всичко. Носеше ослепително бяло сако с цветна копринена кърпичка, увиснала върху гърдите му. Тесните му обувки блестяха. Приятелите му го наричаха Да Капо заради сексуалната му мощ, за която се твърдеше, че е толкова голяма, колкото и богатството — или грозотата му. Бе далечен роднина на Жюстин, която обичаше да казва: „Съжалявам го. Сърцето му е изсъхнало вътре в него и той е останал само с петте си сетива, като парчета от счупена винена чаша.“ Но така или иначе, неумолимо монотонният му живот не го отегчаваше. Семейството му се славеше с броя на самоубийствата и с лошо психично здраве, като преобладаваха умствени разстройства и наследствени болести. Той обаче бе невъзмутим човек и нищо не го смущаваше. Имаше навика да сочи слепоочието си с пръст и да казва: „Всичките ми предци са омекнали първо тук, в главата. Баща ми също. Беше голям женкар. На стари години си поръча да му направят гумена кукла в човешки бой. Модел на съвършената жена. През зимата си я пълнеше с топла вода. Тя наистина беше много красива. Беше я кръстил Сабина, на името на майка си, и без нея не излизаше. Имаше мания да пътува с презокеански параходи. Всъщност през последните две години от живота си въобще не слезе от един такъв параход, който непрекъснато кръстосваше до Ню Йорк и обратно. Сабина притежаваше страхотен гардероб. Невероятна гледка представляваха двамата — облечени за вечеря, — да влизат в ресторанта на кораба. Той винаги пътуваше с придружител, един слуга, наречен Кели. Куклата заставаше между тях и те я подпираха от двете страни, сякаш бе красива пияна жена в скъп вечерен тоалет. В нощта, преди да умре, рекъл на Кели: «Изпрати телеграма на Деметриус и му съобщи, че тази нощ Сабина е умряла в обятията ми, без да усети болка.» Тя беше погребана заедно с него край Неапол. Смехът му бе най-естественото и непресторено нещо, което съм чувал.“

След време — бях полудял от притеснения и потънал до гуша в дългове към Каподистрия — открих, че не е толкова услужлив; спомням си една нощ, когато, полупияна, Мелиса седеше на малкото столче край камината и в дългите си умислени пръсти стискаше разписката за дълга, върху която се четеше гневно надрасканото върху целия лист със зелено мастило „изплатено“… Тези спомени са като рана. Тогава Мелиса ми каза: „Жюстин е достатъчно богата и сигурно щеше да ти изплати дълга. Но аз не желая да затяга още примката си около теб. Пък и, въпреки че ти вече не ме обичаш, все пак исках да направя нещо за теб — и това бе най-малката жертва. Не знаех, че толкова ще се засегнеш, задето съм спала с него. Та нима ти не стори същото за мен — искам да кажа, нали взе пари назаем от Жюстин, когато ме изпрати на рентгенови снимки. Тогава ме излъга, но аз знаех. Аз обаче няма да те излъжа, не обичам да го правя. Ето ти разписката. Ако искаш, можеш и да я унищожиш, ала никога повече не играй комар с него. Не си му в категорията.“ И като се обърна, тя тръсна глава, както правят арабите, когато заплюват някого.