Лоренс Даррелл - Жюстин

Мисля си за онова време, когато за нас четиримата видимият свят почти не съществуваше; дните ни не бяха нищо друго освен интервали между сънищата, интервали между движещите се пясъци на времето, на действието, на трескавите изживявания… Приливи и отливи на безсмислени афери, понесени от течението на обречените връзки, които водеха наникъде и не изискваха от нас нищо друго освен невъзможното — да си останем такива. Жюстин би казала, че сме били впримчени в проекцията на една воля, прекалено силна и преднамерена, за да бъде човешка — гравитационното поле, в което Александрия улавя всички онези, които е избрала да бъдат неин прототип…

Шест часът. Фигури, загърнати в бели роби, се тътрят откъм гарата. Дюкяните се пълнят и изпразват като белите дробове на улица „Де Сьор“. Бледите удължени лъчи на следобедното слънце размиват широките извивки на Еспланадата, а заслепените гълъби, като подгонени от вятъра хартии, литват над минаретата, за да поемат залеза върху разперените си криле. Звън на сребро откъм сарафските сергии. Желязната оградка пред банката е толкова нагорещена, че чак пари. Тропот на копита от конски файтони — държавните служители с червени фесове отиват към крайбрежните кафенета. Това е часът, който най-трудно се понася. И тогава най-неочаквано я зървам от балкона си — поклаща се мудно и небрежно, отива към града с белите си сандали, още неразсънена. Жюстин! Като престаряла костенурка градът раздипля нагънатия си врат и лениво се озърта. За миг напуска прокъсаните дрипи на плътта, а от някакъв скрит сокак край кланицата, над стенанията и ревовете на добитъка, се понася провлаченото носово стържене на сирийска любовна песен; пискливата тоналност на четвъртините прокънтява, сякаш вие улична латерна.

Уморени мъже отварят кепенците на балконите и примижавайки, излизат на бледата гореща светлина — повехнали цветя на мъчителни следобеди, прекарани в мятане върху потни постели, бинтовани в тягостни сънища. Аз също се превърнах в един от тези клети чиновници на съвестта, гражданин на Александрия. Тя мина под прозореца ми, усмихна се, като че вътрешно доволна от нещо, и продължи да размахва малкото тръстиково ветрило пред лицето си. Сигурно никога повече няма да видя тази нейна усмивка, тъй като в компания тя има навика само да се смее, показвайки прекрасните си бели зъби. Но тази кратка тъжна усмивка издава качество, което човек не предполага, че е възможно да притежава — способността й да сплетничи и злослови. Някой по-скоро би я взел за трагическа натура, дори за лишена от чувство за хумор. Само натрапчивият спомен за тази усмивка щеше да подклажда съмненията ми през дните, които предстояха.

Аз, разбира се, притежавах доста такива мимолетни впечатления от Жюстин — всяко уловено в различен миг — и всъщност добре я знаех много преди да бъдем представени един на друг: в нашия град хората с доход от над двеста лири годишно не можеха да останат неизвестни. Бях я виждал да седи самотна на морския бряг, да чете вестник, да яде ябълка; или пък във фоайето на хотел „Сесил“, сред прашните палми, облечена в опъната по тялото й рокля от сребристи мъниста, да държи прекрасната си кожена наметка на гърба, както селяните премятат палтото си през рамо — закачена на дългия й, свит като кука показалец. Несим стоеше на прага на обляната в музика и светлина бална зала. Бяха се разминали. Под палмите в една дълбока ниша седяха двама старци и играеха шах. Жюстин бе спряла да ги погледа. Тя не разбираше нищо от тази игра, но безмълвната вглъбеност, която цареше в нишата, изглежда, я бе омагьосала. Дълго остана там — между двамата замислени играчи и света на музиката, сякаш се колебаеше какво да предпочете. Най-накрая Несим се приближи тихо и я подхвана за лакътя. Постояха така известно време един до друг, тя — загледана в играчите на шах, той — в нея. После тя тихо въздъхна и тръгна безшумно и неохотно, сетне предпазливо прекрачи в света на светлината.

Но при други обстоятелства тази находчива мъжкарана можеше да бъде трогателна, отстъпчива и женствена, макар това да й струваше много повече усилия, отколкото ни изглеждаше на нас, останалите. Тя ми напомняше за онези чудовищни кралици, които са оставили след себе си само амонячния мирис на кръвосмесителните си похождения да тегне като облак над александрийското подсъзнание и до ден-днешен. Гигантските човекоядни котки като Арсиное бяха истинските й сестри. Въпреки това зад действията на Жюстин се криеше нещо друго, родено от една по-късна и трагична философия, в която моралните съображения сигурно са наклонили везните в ущърб на злотворната й натура. Тя бе жертва на истински мъчителни съмнения. Въпреки това продължавах да виждам пряка връзка между образа на Жюстин, наведена над мръсния умивалник с ембриона в него, и клетата София на Валентин, която бе умряла от една любов, толкова съвършена, колкото и твърдоглава.