Лоренс Даррелл - Балтазар

Вече не се появяваше в обществото, с което се превърна в нещо като легенда за онези, които я помнеха от миналите дни и които навремето я бяха кръстили „чернооката лястовица“. Сега седеше по цял ден пред грубо скована маса от чамови дъски, изписваше високите букви на умисления си почерк и на равни интервали топеше перото си в позлатена мастилница. Писмата се превърнаха в същността на живота й и пишейки ги, започна да страда от онова странно усещане за изкривена действителност, от което често страдат и писателите, когато влязат в досег с истински хора; през всичките тези години, докато пишеше на Маунтолив например, тя сякаш си го измисли наново, и то така успешно, че той съществуваше за нея не толкова като човешко същество от плът и кръв, а като герой, сътворен от нейното въображение. Дори беше позабравила как изглежда, какво може да очаква от неговото физическо присъствие и когато пристигна телеграмата му, в която я уведомяваше, че има вероятност след няколко месеца да бъде в Египет, отпърво тя не усети нищо друго, освен раздразнение, че той ще нахлуе телом, едва ли не с взлом, в измисления свят на нейната фантазия. „Ще откажа да се срещна с него“ — сърдито изсумтя Лейла и чак тогава се разтрепери и покри опустошеното си лице с длани.

— Маунтолив ще иска да се види с теб — най-накрая й рече Несим, след като разговорът отново свърна в тази посока. — Кога да го доведа? Легацията скоро ще се премести в лятната си резиденция, така че той ще бъде през цялото време в Александрия.

— Трябва да изчака, докато се настроя да го приема — каза тя и отново усети у себе си стария гняв, породен от нахлуването на този неин любим плод на въображението. — След всички тези години. — А после попита с патетично, страстно нетърпение: — Остарял ли е? Косата му прошарена ли е? Кракът му добре ли е? Може ли да ходи? Онова падане, когато беше на ски в Австрия…

Несим изслуша въпросите и с килната настрани глава и с угнетено сърце: по гласа й усети измъчващите я чувства, така както човек следи музикалната тема в една композиция.

— Изглежда по-млад от всякога — отвърна Несим, — въобще не е остарял. — И за най-голяма негова изненада тя сграбчи ръката му, допря я до лицето си и рече с накъсан от паузи глас: — О, вие сте ужасни, и двамата. Върви си. Остави ме на спокойствие. Имам да пиша писма.

Откакто се разболя и болестта я лиши от самочувствие, Лейла бе забранила всякакви огледала в харема; но тайничко, с помощта на едно джобно огледалце със златна дръжка, тя скришом гримира с молив очите си — единственото й останало съкровище, — като взе да изпробва различни гримове, различни погледи, които придружаваше с различни фрази, опитваше се да придаде на останалата й красота език, също толкова богат, жив и изразителен, колкото беше и умът й. Почувства се като внезапно ослепял човек, който срича с помощта на крайниците си — ръцете.

После двамата братя се върнаха в къщата с нейните прохладни, но прашни стаи, чиито стени бяха обкичени с килими и везани ковьорчета, претъпкани с гигантските туловища на овехтели мебели, инкрустирани с бронз и слонова кост, от онези, дето се срещат в едновремешните египетски къщи. Сърцето на Несим се сви при вида на тази грозотия — старомодно обзавеждане от времето на Втората империя с нейния ревниво пазен порядък. Според обичая икономът бе спрял всички часовници. Това, на езика на Наруз, означаваше: „Престоят ти тук е кратък, затова нека нищо не ни напомня за бързо отлитащите часове. Бог е създал вечността. Нека напълно се отървем от деспотизма на времето.“ Тези древни традиционни любезности разчувстваха Несим. Дори примитивните санитарни условия — липсваха бани и тоалетни — му изглеждаха в реда на нещата, въпреки че умираше за топла вода. Самият Наруз спеше гол и през зимата, и през лятото. Миеше се на двора — един слуга му поливаше с глинена кана. Вътре в къщата обикновено носеше стар син сюртук и турски чехли. Пушеше тютюн с наргиле, дълго колкото мускет.

Докато по-големият брат разопаковаше дрехите си, Наруз бе приседнал в крайчеца на леглото и четеше документите, които Несим бе донесъл в ръчното си куфарче, като замислено и съсредоточено ги изучаваше, защото се отнасяха до машините, с помощта на които възнамеряваше да продължи и дори да засили борбата си с мъртвата земя. Представяше си как цяла армия от дървета и храсти напредва в строен ред срещу пустошта — рожкови и маслини, лозя и хинап, шамфъстък, праскови, кайсии, които разстилат навред зелените цветове на живата свежест в тези прашни безлюдни селения, задушени от морската сол. Гледаше някак похотливо машините, изрисувани в лъскавите брошури, които Несим му бе донесъл, нежно ги докосваше с пръсти, а във въображението му бълбукаше сладката вода от помпите, които щяха да прецеждат солената, дето нахлуваше в речното устие, да събужда земята за живот, да подхранва зажаднелите корени на дърветата. Джебел Марют, Абусир — умът му се понесе като лястовица над дюните към самото сърце на Содената пустиня и мислено я покори.