Лоренс Даррелл - Балтазар

— Пустинята — рече Наруз. — Между другото утре ще дойдеш ли с мен до шатрите на Абу Кар? Обещали са ми един арабски жребец, който искам сам да обуча. Удобен повод да се поразходим.

Несим веднага се зарадва на тази възможност.

— Да — отвърна той.

— Ама рано — додаде Наруз. — И тогава ще минем през маслинената плантация, за да видиш как вървят нещата там. Какво решаваш, ще дойдеш ли? Хайде, моля те! — И той стисна ръката му.

— Откакто въведохме тунизийското chimlali , нямаме нито една жертва. О, Несим! Защо не останеш при нас? Мястото ти е тук.

Както винаги, и Несим искаше същото. Тази вечер двамата вечеряха според старите обичаи — така различни от циничния лукс на александрийските норми, — като взеха по една кърпа от масата и излязоха на двора, за да изпълнят онази претенциозна церемония по измиването на ръцете, която предшества всяко сядане на трапезата по тези места. Двама души от прислугата им поливаха, а те стояха един до друг и си миеха ръцете с жълт сапун, после ги изплакнаха с портокалова вода. След това се върнаха на масата, където единственият им прибор бе дървена лъжица за супата — иначе, както става на село, разчупваха хляба с ръце и го топяха в чиниите със сготвени мръвки. Лейла винаги ядеше сама в женската част на къщата, а този път си легна рано, за да могат двамата братя да вечерят насаме. Необезпокоявани от никого, бавно и спокойно, те продължиха да се хранят с дълги паузи между отделните ястия. Наруз успешно се справяше с ролята си на домакин, като избираше най-хубавите хапки и ги слагаше в чинията на Несим, отчупваше най-крехкото месо от пилето и пуйката със силните си ръце и го поставяше пред своя гостенин. Най-накрая, когато бяха поднесени захаросаните ядки и плодовете, те пак излязоха при строените отвън слуги и отново си измиха ръцете.

Междувременно масата бе прибрана и вдигната, за да се отвори повече място, тъй като старомодните дивани трябваше да бъдат изнесени на балкона. Там бе наредено и всичко, необходимо за пушене — наргилетата с дълги чибуци, любимият тютюн на Наруз, както и едно сребърно блюдо с благоухания. Двамата останаха в мълчание известно време, докато сърбаха кафето. Несим бе изул чехлите си, бе седнал по турски с подпряна в ръце брадичка и се чудеше как да съобщи своята вест — женитбата, мисълта за която все го човъркаше и не му даваше покой; чудеше се дали честно да сподели мотивите си за избора на съпруга от друга вяра. Нощта бе тиха и бездиханна, а въздухът току донасяше мириса на магнолиев цвят и току облъхваше свещите, чийто пламък се огъваше в грациозен танц; нерешителността продължаваше да го яде отвътре.

В такава тегота всяко развлечение за духа е добре дошло и той наистина се зарадва, когато Наруз предложи да извикат селския певец да им посвири — един обичай, който често ги забавляваше като младежи. В тежкото безмълвие на египетската нощ няма нищо по-подходящо от разнежващите струни на каманджата . Наруз плесна с ръце и изпрати да го извикат. След малко старецът пристигна от колибите на прислугата, където се хранеше всяка вечер по благоволение на господарите. Вървеше с бавната покорна крачка на напредналата старост и настъпващата слепота. Резонаторът на малката му виола бе направен от разполовена черупка на кокосов орех. Наруз скочи на крака и го настани върху възглавница в единия край на балкона. Откъм двора се чуха стъпки и познат глас — старият учител Мухаммед Шебаб, който се изкачи по стълбите, усмихна се, от което бръчки разчертаха цялото му лице, и взе ръката на Наруз. Имаше приветливото космато лице на маймуна и както обикновено, носеше безупречно чист тъмен костюм с роза в бутониерата. Славеше се като конте и епикуреец, а посещенията в голямата къща бяха единствените му развлечения, тъй като почти цяла година живееше някъде в затънтените кътчета на Делтата; със себе си носеше и онзи стар и много ценен мундщук от наргиле, който притежаваше отпреди четвърт век. С удоволствие се заслуша в музиката, дивите трели на стареца го разчувстваха — арабски песни, изпълващи сърцето с угнетителната мъка на пустинята. Старческият глас просъскваше на места като изсъхнал лист, извисяваше се и после глухо потъваше в нощта; мелодичните напеви си проправяха път към сърцето, сякаш следваха древните пътеки на отдавна заличени мисли и чувства. Миниатюрната виола се вайкаше пискливо със същите онези думи, които помнеха още от детството си. Но ето че певецът изведнъж подхвана страстна поклонническа песен, която така добре изразяваше мюсюлманския копнеж по Мека и възхвалата към Пророка — мелодията разнежи двамата братя и сърцата им запърхаха безпомощно като птички в клетка. Наруз, нищо че беше копт, взе екзалтирано да припява: „Аллах, Аллах!“