Лоренс Даррелл - Балтазар

— Стига, стига! — провикна се Несим. — Ако ще ставаме рано, трябва да си легнем рано, нали така?

Наруз веднага скочи на крака и тъй като се беше вживял в ролята на домакин, извика да донесат светлина и вода и поведе брат си към отредената за него стая. Изчака, докато той се измие, съблече и скочи в скърцащото легло, преди да му пожелае „лека нощ“. Докато беше още на прага, Несим се обади импулсивно.

— Наруз… трябва да ти кажа нещо. — Ала нерешителността го обзе отново и той добави: — Но то може да почака до утре. Ще бъдем сами, нали? — Наруз кимна и се усмихна.

— Пустинята е такава мъка за тези слуги, че стигнем ли до нея, аз и без това ги отпращам да се връщат.

— Така е. — Несим знаеше много добре, че според египтяните пустинята е обиталище на духове и демони, както и на други зли сили — изчадия на мюсюлманския сатана Иблис.

Несим се събуди и щом отвори очи, видя брат си да стои до леглото му, напълно облечен, с поднос кафе и цигари.

— Време е — рече той. — Предполагам, че в Александрия спиш до късно…

— Съвсем не — отвърна му Несим, — може и да не вярваш, но в осем съм вече в кабинета си.

— Осем! О, клетият ми брат — извика Наруз подигравателно и му помогна да се облече. Конете ги чакаха и те потеглиха призори, когато гъстата синкава мъгла от езерото започваше да се вдига. Свеж, мразовит въздух — ала слънцето вече затопляше горния слой и изсушаваше росата по минарето на джамията.

Наруз яздеше напред по тесните криволичещи, препречени от трънаци пътеки, пряко на насипите, без никаква опасност да сбърка посоката, тъй като в ума му цялата тази земя се разстилаше като най-подробна карта, направена от майстор картограф. Тя никога не излизаше от главата му, сякаш бе план на предстояща битка — знаеше възрастта на всяко дърво, вместимостта на всеки кладенец, пясъчните навявания до инч. Беше обсебен от тази земя.

Бавно обиколиха цялата плантация, като трезво преценяваха постигнатото и обсъждаха как да проведат следващата атака срещу пустинята, като дойдат машините. След известно време стигнаха до едно уединено място край реката, отвсякъде заградено с тръстики, и тогава Наруз каза.

— Изчакай за миг… — Слезе от коня, като същевременно свали от рамото си старата кожена торба за дивеч. — Трябва да скрия нещо — продължи, сведе глава и се усмихна свенливо надолу към земята. Несим го наблюдаваше безучастно, докато той обърна торбата надолу, за да изсипе съдържанието й в усойната река. Ала съвсем не бе подготвен за онова, което видя: съсухрена човешка глава с опънати назад устни, които оголваха жълти зъби, и присвити очи, които гледаха някак навътре, се изтърколи от торбата и бавно потъна в зелените дълбини на водата.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Несим, а Наруз изхихика отривисто към земята и отвърна:

— Абдел Кадер… само главата му. — Коленичи и взе да плакне торбата, като рязко я движеше напред-назад във водата, после я обърна наопаки, както се обръща ръкав, и се върна при коня си.

Несим се замисли.

— Значи най-накрая го направи — рече той. — Точно от това се опасявах.

Наруз изгледа за миг брат си със светнали очи и обясни най-сериозно:

— Едни нови неприятности с работниците бедуини можеха да ни костват хиляди дървета през следващата година. Такъв риск не поемам. Освен това, ако го бях оставил, той щеше да ме отрови.

Не добави нищо повече и двамата продължиха да яздят в мълчание, докато стигнаха края на плантацията с все по-оредяваща растителност — фронтовата линия, така да се каже, където всъщност се водеше битката в този момент: дълга нащърбена ивица земя като неравния ръб на прясна рана. По цялото й протежение се виждаха следите от настъплението на обработената земя, от една страна, и на безплодната пустиня — от друга, плюс разяждащата сила на морската вода, от която страдаха и двете, защото бе отровила земята и я бе превърнала в самия образ на опустошението.

Тук растяха само гигантски тръстики, папури и на места по някой трънлив храст. Риба не се въдеше в застоялата солена вода. Птиците също я избягваха. Лежеше в гнойната пазва на собствения си вонящ въздух — фатална, натрапчива, неестествено притихнала ивица земя. Точно тук пустинята и насажденията се срещаха в предсмъртна прегръдка. Те продължиха да яздят сред извисяващите се тръстики, чиито стъбла блестяха на слънцето, съвсем побелели от покрилата ги като коричка сол. Запъхтените коне нагазиха в смрадливата тиня, в която при всеки плисък капките, където и да паднеха, засъхваха в бели точки сол; калните локви бяха покрити с ципа от слузеста сол, която копитата продупчваха и от черния гнилоч на мътилката мигом се разнасяше ужасно зловоние, като едновременно с това се разжужаваха и рояци от жилещи мухички и комари. Ала Наруз се оглеждаше с интерес наоколо, с пламнали от възбуда очи, защото си представяше как ще култивира това мъртвило и ще го засади с рожкови и зелени храсти, с една дума ще го покори. И двамата обаче задържаха дъха си и гледаха да не говорят, докато прекосяват тази последна, пълна с миазми бариера, както и последвалите дълги просеки от съсухрена като мумия земя. Най-сетне излязоха в края на истинската пустиня и поспряха на сянка, а Наруз взе да рови из дрехите си, докато намери парче син тебешир, подобен на онези, с които се натриват билярдните щеки. Намазаха с пръст по малко тебешир под очите си, за да ги предпазва от ослепителния блясък на слънцето — това го знаеха още от деца; после увиха главите си с кърпа, както правят бедуините.