Лоренс Даррелл - Балтазар

И после: първият чист полъх на пустинята, голотата на просналата се шир, очевидна като теорема, която стигаше чак до хоризонта, пропита от собственото си безмълвие и великолепие, напълно обезлюдена, с изключение на онези силуети, с които човешкото въображение винаги населява враждебните и страховити пейзажи, както и селенията, пред чиято сияйна ведрина умът стъписано изтръпва.

Наруз нададе вик и конете се сепнаха, изпълниха се с ново усещане за свобода и необятност, после се спуснаха стремглаво напред в бесен, яростен галоп през дюните, гриви и пискюли полетяха, седлата заскърцаха. Дълго време яздиха така главоломно, а Несим се смееше на глас от възбуда и радост. Отдавна не беше галопирал като вихър.

После успокоиха ход, бавно завиха в дъга на изток по обраслата с нискорасляк земя, където цъфтяха диви цветя, а пеперудите прехвърчаха от дюна на дюна сред мръсните, опърпани, но неотстъпчиви екземпляри на оскъдната растителност. Копитата чаткаха по чакълестата твърд, прекосяваха каменни долини с високи остри върхове от пясъчник и тесни клисури от розови шисти, които се редуваха в добре познатия им пейзаж. Несим бе потънал в спомени за онези свои младежки нощи, когато лагеруваха по тези места под голото небе с оцъклени звезди, в издута от вятъра палатка, чиито студени опънати въжета блестяха като диаманти под ярката Вега, а пустинята ги обграждаше навред като празна стая. Как да забрави човек най-вълнуващите си преживявания? Те бяха като пиано, на което човек е свирил, но което бе останало в забвение, недокосвано от години. Докато следваше Наруз слепешката, озариха го видения от някогашни спомени — насред цялата тази необятност две точки затрептяха пред вътрешния му взор като гълъби в пусто небе.

Спряха за кратка почивка в сянката на висока скала — морав оазис от мрак, — задъхани и щастливи.

— Ако подуша пустинен вълк — рече Наруз, — ще го пребия с моя курбаш . — И той с любов погали големия си камшик, прокара го през пръстите си.

Когато тръгнаха отново, Наруз пое по една бавна странична пътека. Искаше да открие стария път на керваните — масраба , който щеше да ги отведе до Куасур ел Аташ (Замъците на жадните), а там хората на шейха трябваше да ги срещнат преди пладне. Навремето и Несим знаеше тези пътища наизуст — маршрута на контрабандистите, който от векове се използваше от керваните, кръстосващи между Алжир и Мека — „пътя на изобилието“, по който несметни богатства прекосяваха сърцето на пустинята, пренасяйки подправки и благовония от една част на Африка до друга, или предоставяха на вярващите единствената възможност да стигнат до Свещения град. Изведнъж го обзе ревност към тази близост на брат му с пустинята, която навремето бе тяхна поравно. Сега той само му подражаваше, и то старателно.

В този миг Наруз нададе прегракнал вик, посочи с пръст и след малко се озоваха на масраба — пътя на камилите, на места дълбоко врязан в скалата, който се простираше вълнообразно от хоризонт до хоризонт. И тук отново малкият брат диктуваше хода. Синята му риза бе станала виолетова под мишниците.

— Почти стигнахме — провикна се той и от потрепващите перлени краища на небето бавно изплуваха високите, скупчени на едно място, червеникави базалтови блокове, изрязани така, че смътно напомняха (като лице сред пламъците на огнище) измъчван от жажда сфинкс; и там, дърдореща в дълбоката сянка на скалата, малката дружина ги очакваше, за да ги заведе до шатрата на шейха — четирима високи мършави мъже, като направени от кафява хартия, с пресипнали от жажда гласове и смях, който изсвистяваше подобно на изпуснат под пара бяс. Двамата братя ги приближиха и попаднаха в кокалестите им обятия, сякаш ги бяха прегърнали сухи стволове, а околността се огласи от трънливото пращене на непознат арабски, където вече само Наруз можеше да участва в разговора и да му обяснява.

Несим зачака и изведнъж се почувства европеец повече от всякога, градско чедо, чужденец и случаен посетител: защото малката групичка олицетворяваше затворения в кръвно родство арабски свят, с официалните му любезности и вражди, с неговата примитивност. С изненада се улови, че търси из ума спомена за картина на Бонар или поема на Блейк — така както изжаднял човек трескаво дири изворна вода. По същия начин минаващ пътник би могъл да бъде представен на стар планински клан, удивлявайки се от подутите им мазолести стъпала и тежки космати крака, ала изпитвайки в същото време благодарност, че европейската култура няма нищо общо с тяхната сила — пълна с омраза към живота и неговите удоволствия. И точно тук той неочаквано изгуби брат си, раздели се с него, защото Наруз изчезна, потопи се в живота на тези арабски пастири със същата страст, с която се отдаваше и на собственото си имение — на земята, на дърветата, на всичко. Силните изпъкнали мускули на косматото му тяло се бяха стегнали от гордост, понеже той, александрийското градско чедо — един презрян християнин, — умееше да стреля по-добре, да говори по-добре и да галопира по-добре от всички тях. Онези, които познаваха характера му, не сваляха подозрителните си аборигенски очи от него; благовъзпитания Несим го бяха виждали под много премени, добре поддържаните му ръце издаваха градски джентълмен. Въпреки това се отнесоха вежливо.