Лоренс Даррелл - Балтазар

— Разбира се.

— След като си тръгна.

— Разбира се.

Като се освободи от напрежението и след като получи уверението на Наруз, Несим се почувства, сякаш камък падна от сърцето му. И може би затова отведнъж усети голяма умора, дори му се приспа. Продължиха пътя си с енергичен ход, ала без да бързат, и към полунощ стигнаха края на пустинята. Тук конете хукнаха подир един подплашен заек и Наруз се опита да му види сметката с помощта на камшика, но не успя да го уцели в мрака.

— Това е много хубава новина — извика той, като се върна до Несим, сякаш краткият галоп през огрените от луната дюни му бе дал необходимото време и дистанция, за да премисли мнението си. — Ще я доведеш ли следващата седмица? Да я види Лейла. Аз трябва да съм я виждал, но не мога да си я спомня. Не беше ли една мургава? „С две светулки в мрака на зениците“, както се пее в песента, а? — И той отново изпусна своя смутен, обърнат надолу към земята смях.

Несим се прозя сънливо.

— О! Кокалите ме болят. Ето какво става с човек, когато живее в града. Наруз, преди да заспя, искам да те попитам нещо. Отдавна не съм виждал Пърсуордън. Къде са срещите?

Наруз си пое дъх със съскане и погледна брат си със светнали очи.

— Добре. Ще ти кажа. Следващата ще бъде по време на мевлид на света Дамиана, в пустинята. — И той разкърши яките си раменни мускули. — Всичките десет семейства ще присъстват — представяш ли си?

— Трябва да внимаваш — рече брат му. — Трябва да си сигурен, че всичко се уговаря на четири очи и че няма изтичане на информация.

— Разбира се!

— Искам да ти кажа — продължи Несим, — че в началото тази работа не бива да приема политически характер. За политика ще се заговори по-късно, когато се убедим, че има разбиране на проблема. Ясно ли е? Например аз не мисля, че ти трябва да им говориш, да държиш речи, по-скоро започнете да обсъждате нещата. Не можем да си позволим никакъв риск. Разбираш ли, не става дума само за англичаните.

Наруз нервно кръстоса крака и взе да чопли зъбите си. Сети се за Маунтолив и въздъхна.

— Става дума и за французите… и техните цели са противоречиви. Ако успеем да използваме и едните, и другите…

— Знам, знам — нетърпеливо се обади Наруз, а Несим го изгледа изпитателно.

— Внимавай! — отсече той, — защото всичко ще зависи от твоята преценка: доколко можем да си позволим на този етап.

Наруз се трогна от загрижеността на Несим. Изчерви се, хвана ръцете си и погледна брат си.

— Ще внимавам — обеща с нисък дрезгав глас. Несим се засрами, взе ръката му и продължи да му говори с поверителен тон.

— Нали разбираш, непрекъснато изтичат поверителни сведения. Старият Коен например, кожарят, дето умря миналия месец. Той е работил за французите в Сирия. При връщането му египтяните вече са били осведомени за тамошната му мисия. Как? Никой не знае. Сред приятелите ни сигурно има и врагове — в самата Александрия. Разбираш ли?

— Разбирам.

На следващата сутрин Несим трябваше да си тръгва и двамата братя поеха през полето. Когато стигнаха ферибота, Несим се обърна към брат си.

— Защо никога не идваш в града? Ела още днес. Ще има бал у Рандидис. Ще се забавляваш, пък и кой няма нужда от малко промяна.

Наруз, както винаги, гледаше гузно, щом някой му подхвърлеше нещо за града.

— Ще дойда за карнавала — бавно отвърна той със забит в земята поглед.

— Сигурен бях, че така ще отговориш — изсмя се брат му и леко докосна ръката му. — Все едно и също — веднъж в годината за карнавала. Чудя се защо.

Но той знаеше. Ужасната стеснителност на Наруз заради заешката му устна го бе пропъдила в почти вечно уединение, подобно на това на майка му. Само черното домино на карнавалния бал му даваше възможност да прикрие лицето си, което така бе намразил, че не можеше да го гледа дори когато се бръсне. По време на бала обаче се чувстваше свободен. Но имаше и друга, макар и неочаквана причина — тайната му страст по Клия, която продължаваше вече години; по една Клия, с която дори никога не бе говорил, а и само два пъти я беше виждал, когато Несим я бе довел да яздят в имението. Това бе тайна, която не можеше да бъде изтръгната от него дори с изтезания, но на всеки карнавал той пристигаше в града и се мотаеше из тълпата със смътната надежда, че би могъл случайно да зърне тази млада жена, чието име никога преди не беше произнасял на глас пред никого.

(Той, разбира се, дори и не подозираше, че Клия ненавижда карнавалите и по това време обикновено си седеше в ателието да чете и рисува.)