Лоренс Даррелл - Балтазар

Емин, главният прислужник, ги чакаше отвън пред портата с обичайните, по мъжки груби поздрави, както повелява традицията. Стоеше, наобиколен от срамежливи хлапетии, готови да поемат поводите на конете и да помогнат на ездачите да скочат на земята.

Големите сгъваеми врати с тежко мандало и надписи по тях се отвориха и те влязоха право в двора пред къщата, която бе разположена на две нива. Официалният първи етаж гледаше встрани към извитите сводове на двора — хамбари, приемателни пунктове, складове и обори. Преди да прекрачи прага, Несим се взря в избелелите, но все още доловими дървописи, които украсяваха дясната половина на оградата и изобразяваха серия от почти йероглифски знаци, както и пътуването, което бе извършил, за да се потопи в свещената река Йордан: кон, кола, кораб, самолет — всичко това, доста примитивно изрисувано. Той измънка под носа си един религиозен текст и малката групичка от прислужници се усмихна доволно, защото по това разбраха, че дългото му пребиваване в града не го бе накарало да забрави старите местни обичаи. Тях той ги помнеше като човек, който знае, че на граничен пункт се показва паспорт. И Наруз изглеждаше благодарен заради тактичността, която този жест издаваше — защото той не само разнежи живеещите в къщата, но и заздрави собственото му положение в нея като действащ господар.

Върху другата половина на оградата подобна серия рисунки показваше, че и Наруз — по-малкият брат — също бе извършил свещеното поклонение, което е задължение на всеки благочестив копт.

От двете страни на главната порта се издигаха кули гълъбарници — грозни колони, направени от глинени кани, залепени една за друга в пълен безпорядък с помощта на кирпич: тези гълъбарници са типични за всички провинциални къщи в Египет, защото осигуряват най-изисканото ястие за трапезата на едрите египетски земевладелци. Целият рояк от обитатели на къщата се засуети, запърха и зачурулика из двора. Навред цареше радостно оживление: чернокожият нощен пазач, местните египетски стражи, прислужниците, икономите заприиждаха да поздравят по-големия брат, наследника. Поднесоха му паница вино и китка, докато Наруз стоеше гордо изправен до него и се усмихваше.

После и двамата тръгнаха с тържествен ход през галерията с цветни стъкла, които за миг ги преобразиха в клоуни, после излязоха в розовата градина със запуснатата, обрасла беседка и криволичещи алеи и се отправиха към малката лятна къща, където Лейла седеше без фередже и четеше. Докато приближаваха, Наруз я извика по име, а после добави:

— Познай кой е дошъл!

Жената побърза да се забули с фереджето, обърна умните си черни очи към обляната в слънце врата и рече.

— Момчето пак не донесе млякото. Да вземеш да го смъмриш, Наруз. За нищо не го бива. Змията трябва да се храни редовно, иначе става раздразнителна. — Ала ето, гласът й изведнъж свърна като птичка насред простора, гмурна се и потъна в богатата мелодичност на сподавеното ридание, с което произнесе името „Несим“. Повтори го още веднъж и двамата се прегърнаха с такава трепетна нежност, че Наруз се изсмя и преглътна, вкусвайки както ликуващата любов на брат си към Лейла, така и собственото си огорчение от това, че той, Несим, е нейният любимец — красивият син. Не че го ревнуваше, но мелодията в гласа на майка му го гнетеше — онова напевно благозвучие, което никога не използваше, когато се обръщаше към него, изтърсака Наруз. И така е било винаги.

— Ще говоря с момчето — рече той и се огледа за следи от змията. Египтяните смятат посещението на змия за щастлива поличба и затова не смеят да я убият — от страх да не навлекат злощастие на дома си. А усамотеният живот на Лейла в лятната къща не би бил пълноценен без ленивата кобра, която се бе научила да пие мляко от паничка като домашно коте.

Като продължаваха да държат ръцете си, двамата седнаха един до друг и Несим започна да говори за политика, а нейните очи, умни, озарени от младежки дух очи се бяха вторачили в неговите. От време на време Лейла тръсваше глава силно и решително в знак на съгласие, а по-малкият син ги наблюдаваше жадно, с огромно възхищение от лаконичния начин, по който Несим умееше да формулира и изразява идеите си — плод на дългогодишен обществен живот. Абстрактните слова отекваха глухо в ушите на Наруз, пълни със значения, за които само се досещаше, и макар да знаеше, че те го засягат, както и всички останали, все пак като че ли принадлежаха на един необикновен свят, населен със софисти или математици — същества, творящи онези смътни копнежи и неясни желания, които усещаше в себе си, щом чуеше да се споменава думата Египет или фамилните имения. Засмука кокалчето на показалеца си и седна до тях, заслуша ги, като поглеждаше ту майка си, ту Несим.