Лоренс Даррелл - Балтазар

— Наруз.

Брат му се приближи и го попита тихо.

— Виждал ли си камшика ми? — И пак се разсмя с наведена към земята глава, като само единият зъб се подаваше през отвора на разцепената му устна. Той носеше прекрасен камшик от хипопотамска кожа, хлабаво навит около предния лък на седлото. — Най-после се сдобих с истински камшик — след цели три години. Шейх Бедави ми го изпрати от Асуан. Виждал ли си го? — Той вдигна към него светналите си сини очи за миг и с нескривана радост ги впи в тъмния поглед на брат си. — По-добър е от пистолет, със сигурност от деветдесет и девет калибров — каза, развълнуван като дете. — Отдавна тренирам с него, искаш ли да видиш?

И без да изчака отговора, наведе глава и пришпори коня си право към пилците, които кълвяха голата земя край една пастирска кошара. Подплашеният петел, който тичаше по-бързо от останалите, излетя изпод краката на коня му: Несим дръпна поводите и спря да погледа. Ръката на Наруз се стрелна нагоре заедно с дългия камшик, който бавно се разви във въздуха, изплющя сухо и се втвърди като пръчка, после с глух тъп звук се стовари върху петела. Ездачът скочи от коня си, за да вдигне от земята осакатената птица — още топла и пулсираща, с криле, полуоткъснати от тялото, и със смачкана глава. Вдигна я победоносно пред лицето на Несим, като небрежно избърса едната си ръка в торбестите потури. — Какво ще кажеш?

Несим взе големия камшик и го заразглежда с възхищение, докато брат му подхвърли мъртвата птица на управителя, изсмя се още веднъж и бавно се качи на коня си. Яздеха един до друг и тъй като магията, запечатала устата им, бе вече развалена, двамата се разприказваха. Несим говореше за новите машини, които били вече поръчани, а после изслуша и разказа на Наруз за битката му със сушата и подвижните пясъци. Можеха с часове да обсъждат такива неутрални теми, забравяха се в приказки и отново ставаха съвсем естествени. Именно такива въпроси ги свързваха и те умееха да се изразяват най-точно чрез труда на своите ръце, така както слепите влюбени умеят да се изразяват най-красноречиво чрез докосване.

Тук земята ставаше по-богата, засята с вечнозелени храсти и рожкови, въпреки че на места се срещаха и изоставени парцели, напуснати от собствениците, които се бяха оказали или твърде бедни, или твърде мързеливи, за да се преборят с пясъците на пустинята, дето обграждаха плодородната ивица земя от три страни. Стари запуснати къщи, необитаеми и обрасли, зяпаха от отсрещната страна на водата с оцъклени прозорци и разбити врати. Външните им порти, полузадушени в прегръдките на пълзящи плевели, се поклащаха със скърцане върху ръждивите си панти. Зад тях се откриваха пищни градини с избуяла растителност, сред която мраморни фонтани и изронени статуи продължаваха да свидетелстват за отминало великолепие. От двете им страни се показаха залесените земи, които образуваха външния периметър на фамилното имение — палми, акации и смокини — купен с пари живот, който без сянка и вода би загинал, би се превърнал отново в пустош. И наистина, въпреки че пустинята тук не се виждаше, човек усещаше осезателно присъствието й — мелодраматично и безвкусно като нафора.

Тук стар остров с порутен замък, там лъкатушещи вадички и пълноводни канали, където лодките — като накацали върху езеро птици — забързано товареха и разтоварваха тибин (царевица). Личеше си, че вече наближават селото. Висок мост извиваше гърбица над водата, чиито кални брегове бяха обрасли с красиви палми. В подножието редица пъстроцветни лодки чакаха желаещите да бъдат превозени. Оттук за миг човек можеше да зърне хоризонта с металносинята мараня, която трептеше над пустинята — далеч извън пределите на този рог на изобилието от зеленина и вода.

Веднага след един завой попаднаха на скупчили се селяни, които очевидно ги очакваха, защото започнаха да викат един през друг: „Каква чест за селото!“ и „Благословени да сте!“, като подтичваха край конете им, а те се усмихваха широко и отминаваха. Някои от селяните обаче свариха да ги приближат — тях, знатните първенци, — сграбчиха ръцете им и взеха да ги целуват, а други дори целунаха и шпорите на Несим. Така прекосиха селото с едно езерце изумрудена вода, над което се извисяваше изящното, прилично на смокиня минаре, както и гроздът блестящи кубета на коптската църква на техните деди. Оттук пътят извиваше през полето към голямата къща, оградена с белязани от времето външни зидове, които влагата бе прояла на места, а здравите участъци бяха изпъстрени с надписи, като ония, с които суеверните се предпазват от духа африт — черен отпечатък от длан, или пък просто думите талисман „Бисмиллах машаллах“ (Аллах да пази от зло). И главно заради тези благочестиви селяни обитателите на голямата къща бяха издигнали в ъглите на дувара малки дървени вятърни мелници във формата на човек с въртящи се ръце, за да плашат африт . Това бе тяхната господарска къща в Карм Абу Гирг.