Лоренс Даррелл - Балтазар

И в друга система от стойности това е почти без значение — това, че една жена, объркана от прищевките на собствените си чувства, измъчвана, давеща се в прилива от страховитите лица на собствения си непознат „аз“, наподобяваща треперещ пред лицето на смъртта войник, се хвърля в сърцевината на мелето, за да нарани онези, които най-силно обича и истински боготвори — Клия, мен и най-накрая Несим. Някои хора са родени да създават повече добро и зло от нас, останалите; те са неволните приносители на болести, които не могат да излекуват. Мисля, че си струва да бъдат изследвани, защото, ако съдим по степента на покварата и объркването, които преднамерено търсят и сеят сред другите, нищо чудно именно те да се окажат новите продължители на сътворението. Дори и сега не мога да кажа за нея, че е глупава или безчувствена; а само, че не успя да разбере себе си („тъмната стаичка на сърцето“), не успя да озапти онзи образ на собственото си безсмислие, който я преследваше всекидневно. Онази пропаст, която, изглежда, я бе обградила от всички страни, се свеждаше до едно-единствено нещо — липса на ценности и неспособност да осмисля онова, което й се случваше — неспособност, убиваща радостта, а това само по себе си не е нищо друго, освен вътрешната нравственост на душата, която не се срамува от своята голота, защото е открила царския път към щастието. Сега ми е лесно да критикувам, понеже виждам по-навътре в истината за нейните липсващи устои, както и за моите. Знам, че сигурно ужасно се е срамувала от номера, който ми е играла, и от опасността, на която ме бе изложила. Веднъж, в кафенето „Ел Баб“, където — седнали на по един арак — разговаряхме, тя изведнъж избухна в сълзи, взе да ми целува ръцете и да нарежда: „Ти си добър човек, истински добър човек. И аз така съжалявам.“ За какво? За това, че плачеше ли? Точно тогава й говорех нещо за Гьоте. Глупак! Олигофрен! Помислих си, че съм я разчувствал с разсъжденията си. Отрупвах я с подаръци. Както правеше и Клия, както прави и сега: а най-странното бе, че за пръв път при избора на предмети вкусът сякаш бе напуснал тази изключително изискана художничка. Само най-прости, типично александрийски обеци и брошки! Нищо не разбирам, объркан съм и нямам обяснение за това явление, освен ако да обичаш, означава да не си на себе си… Да.

Знам ли? Спомням си сухо подхвърлената от Балтазар забележка в полето на ръкописа. „Човек е склонен — бе написал той — да се прави на много морален в тези неща, но всъщност кой ще вземе да се самообвинява, задето се е пресегнал над чуждия дувар да откъсне зряла, червена, затоплена от слънцето ябълка? Повечето жени от средата и произхода на Жюстин не биха дръзнали да постъпят като нея, дори ако имаха свободата да го направят. Къде повече, къде по-малко, но тази трескавост, изпълнена с кошмари и бълнувания, винаги струва скъпо на духа, защото съвестта е гузна, а челото — горещо. Така си мисля, ала знам ли? Трудно е да прозреш морала на едно свободно извършено действие. Но има и нещо друго. Да правиш любов с по-неопитен, това винаги усилва сладостта, която идва от съзнанието, че покваряваш, че поваляш някого в калта, от която извират страстите, както и поезията, и осенените от Бога мисли. Може би е най-разумно човек да се въздържа от преценки.“

Но настрана от всичко това, в порядъка на всекидневието, съществуваха проблеми, по отношение на които Жюстин се нуждаела от подкрепа.

— Удивена съм, пък и малко ужасена от това, че Несим, когото едва познавам, ми предложи да се омъжа за него. Да се смея ли, скъпа Клия, или да се срамувам, или може би и двете?

Клия, в своята вечна невинност, се зарадвала на новината, тъй като Несим беше най-близкият й приятел и мисълта, че този достоен и нежен мъж е пожелал да облекчи нещастията в живота на Жюстин, изведнъж като че й отворила очите — това решаваше всичко. Когато човек предизвиква съчувствие с кашата, която сам е забъркал около себе си, какво по-хубаво от това в същия миг край него да мине рицар на кон? Жюстин закрила очи с ръце, преглътнала и рекла:

— Сърцето ми подскочи радостно и за малко да извикам „да“; о, скъпа Клия, ти поне знаеш защо. Трябват ми парите му, за да издиря детето — наистина. Ще претърся страната надлъж и шир, защото тя се намира някъде в Египет, сигурно страда ужасно, сам-самичка, може би малтретирана. — Жюстин се разплакала, после избърсала сълзите си рязко и сърдито. — Но за да предпазя и двама ни от евентуален провал, казах на Несим така: „Не мога да обичам мъж като теб. Не мога и за миг да те направя щастлив. Благодаря ти все пак и сбогом.“