Лоренс Даррелл - Балтазар

Понякога обаче изпитвала желание да се махне, само за да може да се отдаде по-пълно на своята приятелка! Клетата глупачка, не й бе спестено нищо от дългия списък на самоизмамите, които са в основата на всяка сърдечна връзка. Опитала да се върне към други, стари удоволствия, но много скоро открила, че те вече не съществуват. Знаела, че сърцето се отегчава от еднообразието, че навикът и отчаянието са побратими на любовта, и зачакала търпеливо, като същинска старица, плътта да надживее своите трепети, да се освободи от привързаността, която Клия вече не търсела. Ала напразно. Всеки ден затъвала все по-дълбоко. В крайна сметка обаче тези изживявания й направили неоценима услуга, като й доказали, че подобни връзки не могат да отговорят на нуждите на нейната природа. По същия начин един мъж усеща дълбоко в себе си още през първия час, че се е оженил не за когото трябва, но вече нищо не може да се направи. Така и Клия най-накрая осъзнала, че е жена и принадлежи на мъжете, което за миг облекчило нещастието й.

Изкривяването на действителността обаче е интересно за онзи, който разбира, че този смут на чувствата е много полезен за твореца. „На път за ателието тя си представяла как внезапно се е смалила, станала е съвършено незначителна — като изрисувана върху платно фигура. Тогава дъхът й спирал. След миг обаче я обземало щастие и усещане за цветущо здраве, и то така силно, сякаш изпадала в безтегловност. Само тежестта на обувките й я придърпвала към земята. Като че всеки миг щяла да излети, прокъсвайки булото на земното притегляне, сякаш нищо повече не можело да я задържи. Това усещане било така осезателно, че й се налагало да спре на място и да се подпре на най-близката стена, след което продължавала превита надве, както ходи човек по палубата на кораб при силна буря. След това идвали и други неприятни усещания — сякаш нагорещена скоба стягала черепа й, притискала го с все сила, а после и пърхането на криле в ушите. Легнала върху кревата, в просъница й се привидели рога, които безмилостно се врязвали направо в мозъка й и го набили като на кол; в безсрамния и нагъл взор видяла кървясалите очи на жертвено животно. Било прохладна вечер в арабския квартал, обкичена с кръгли торбички мека светлина. Всички били навън с дълги мазни плитки и дрехи от лъскава сърма; лицата на черни ангели; жените-мъже от крайните квартали.“ (Преписах тези думи от анамнезата на жена, пациентка на психиатрията, която се е намирала под професионалните грижи на Балтазар — срутване на нервната система, провокирано от „любов“ — споделена или несподелена, не ставаше ясно. Има ли значение? Етиологията на любовта и лудостта е една и съща, разликата е само в степента, и това трябва да се знае не само от Клия, а и от всички нас.)

Но Жюстин разказвала не само за миналото, а и за настоящето, което тегнело над нея в очакване на решенията, които трябвало да вземе. В известен смисъл всичко, което чувствала Клия по онова време, било безсмислено в очите на Жюстин. Както една проститутка остава в неведение, че нейният клиент е поет, който ще я увековечи в стихотворение, дето тя и без това никога няма да прочете, така и Жюстин, преследвайки все по-дълбоки сексуални удоволствия, не съзнавала, че те ще уязвят Клия, ще отслабят способността й за всеотдайна любов — тоест онова, за което бе предопределена по нрав и темперамент. Младост, вярно е. Ала нещастницата не от желание да навреди го е сторила. Била е просто жертва на онова вечно ориенталско желание да доставяш удоволствие, искала да освободи златокосата си приятелка от онези съкровища, които самата тя бе насъбрала с опит, само за да установи, че дори общият им сбор е една безсмислица. Раздаваше всичко, защото не познаваше стойността на нищо — истинско душевно парвеню. На любовта (откъдето и да идва) тя умееше да отвръща, но единствено с износените жестове на приятелството. Собственото й тяло не означаваше абсолютно нищо за нея. То беше само средство за подмамване на хората. Сдържаността беше нейното върховно качество. Този вид отдаване е доста шокиращ, защото е така прост, както и чисто арабски — преждевременно развит и недодялан, просташки като пиянството сред селяните. Възникнал е много преди да се роди идеята за любовта в раздвоената душа на европееца — познанието за нея (или изобретяването й) бе успяло да направи от него най-уязвимото създание от всички човешки същества, жертва на апетити, които могат да се уталожат единствено чрез насищане, но никога не могат да бъдат задоволени; а това подхранило и цяла една литература на любовта, чиято тематика би съответствала повече на религията. Защо ли го казвам?