Лоренс Даррелл - Балтазар

— Клия, трябва да ти съобщя нещо — и докато говори, се заглежда в топлото злато на косите й, в кожата, загоряла като бакър, като горена захар от морските бани на топлото пролетно слънце.

— Какво? — Откритите й очи, сини като метличина, са съразмерно и изящно разположени върху лицето й — сякаш ювелирната направа на майстор бижутер. — Кажи, скъпи.

С черна като катран коса (боядисваше я), с приглушен глас, с обичайното си сардонично подкрякване, Балтазар продължава:

— Баща ти беше при мен да ме види. Тревожи се за някаква твоя незаконна връзка, която предполага, че поддържаш с друга жена. Чакай — не бързай, недей да се цупиш. — Защото Клия веднага придобива изражение на човек, когото са натиснали по болното място, тъжните й сериозни устни се изкривяват като на дете, което моли за пощада. — Той твърди, че ти си невинна, но и наивна, а Александрия не търпи такива хора да…

— Моля те, Балтазар.

— Не бих отворил дума, ако не бях поразен от сериозната му загриженост. Той не се страхува от скандал, не — кой обръща внимание на клюките? Но се безпокои душата ти да не бъде наранена.

С приглушен и напрегнат глас, сякаш изразявайки мисъл, смачкана и пакетирана от някаква машина до една стотна от размера си, Клия каза:

— Вече има месеци, откакто не съм се виждала на четири очи с Жюстин. Разбра ли? Всичко приключи заедно със завършването на портрета. Ако държиш да останем приятели, никога повече няма да повдигаш този въпрос — изрече и устните й потрепериха нервно, защото в същия миг се появи Жюстин — носеше се леко като платноходка сред гостите, усмихваше се сърдечно, цялата сияеща. (Няма нищо невъзможно в това човек да обича онези, които най-силно наранява.) Тя ги отмина, обръщаше се наляво-надясно като голяма морска птица, осветена от бледите отблясъци на свещите, и най-накрая се спря до мен.

— Не мога да дойда тази вечер — прошепна. — Несим иска да си остана вкъщи.

И досега усещам стъписващата тежест на разочарованието, което изпитах при тези нейни думи.

— Трябва ли? — измънках смутено.

Де да бях знаел, че само десет минути преди това, след като много добре й бе известно, че Несим ненавижда бриджа, тя се бе обърнала към него със следната молба: „Скъпи, мога ли да отида да поиграя бридж със съпрузите Червони? Колата ще ти трябва ли?“ Сигурно е било една от онези рядко случващи се вечери, когато Пърсуордън й е обещал да се срещнат в пустинята — срещи, към които тя се втурваше сляпо като сомнамбул. Защо? Защо?

В този миг Балтазар продължаваше:

— Баща ти каза следното: „Не мога да понасям да я гледам така, а в същото време не знам какво да направя. Все едно да гледаш как нищо неподозиращо малко дете подскача нехайно край опасна машина.“ — Сълзи обляха очите на Клия, после бавно се размиха, попиха обратно в зениците и тя отпи глътка от питието си.

— Всичко свърши — каза и с едно движение загърби и разговора, и самия Балтазар. Все още с навъсено лице тя се включи в обсъждането на съвършено безсмислени неща с граф Банубула, който й направи място, като се поклони леко и любезно, досущ както го правеше и зеленият папагал на Скоби. С удоволствие забеляза, че красотата й имаше силно и лесно доловимо въздействие върху него, като дъжд от златни стрели. След малко Жюстин се появи и мимоходом улови китката на Клия.

— Как е? — каза Клия, като че ли питаше за болно дете. Жюстин изкриви лицето си в едва забележима гримаса и пошепна драматично.

— О, Клия. Много зле. Каква ужасна грешка. Несим е прекрасен, но аз не биваше да го правя. Следят ме навсякъде. — Двете се изгледаха съчувствено и продължително. Това бе първата им среща от дълго време насам. (Същия следобед Пърсуордън бе написал следното: „Няколко набързо нахвърляни и не съвсем лишени от чувства слова относно тази вечер, родени, докато съм в болничното си легло.“ Той съвсем не беше в легло, а в едно кафене край морето и пишейки, се подсмихваше доволно.) Послания, изречени и неизречени, пресичащи се, преплитащи се, понесли течението на нашия живот, нашите страхове, преструвки, терзания. Жюстин говореше за брака си, който обаче в очите на външния свят продължаваше да олицетворява красота на форма и съдържание — гипсовата отливка на съвършенството, нещо, на което и аз бях завидял, когато за пръв път ги срещнах двамата. „Истински брак на сърцата“ — помислих си тогава; но къде е сега „прекрасното двуглаво животно“? Когато за пръв път открила болезнената ревнивост на Несим, ревнивостта на духовно импотентния човек, тя се ужасила. Погрешка била попаднала в капан. (Клия наблюдаваше всичко това, както се наблюдава температурната диаграма на трескав човек, от чисто приятелско съчувствие, без желание да поднови любовта, която навремето бе изпитвала към тази разпиляна, объркана, не наясно със себе си еврейка.)