Лоренс Даррелл - Балтазар

Разговорът се издигаше като парообразен облак и обвиваше Маунтолив по време на това негово лично тържество. Той стоеше прав и разговаряше с Несим, неговия домакин. Върху лицето му бе изписано любезно и благопристойно изражение, което като увеличителна лупа издаваше цялата стилизирана почтителност на безупречното му възпитание. Двамата мъже наистина много си приличаха; само дето смуглата кожа на Несим беше гладка и чиста, а очите и ръцете му — неспокойни. Въпреки разликата във възрастта, бяха като братя — дори споделяха едни и същи вкусове, които изминалите години не бяха успели да променят, макар че почти не бяха поддържали връзка през времето, когато Маунтолив отсъстваше от Египет. Той винаги пишеше само на Лейла, но не и на синовете й. Въпреки това, след като вече се бе върнал, те прекарваха повечето време заедно и откриваха толкова много общи теми за разговор, колкото и в миналото. Човек можеше да чуе отчетливите силни удари на тенис ракетите им всеки следобед през пролетта на корта на легацията в час, в който всички останали обикновено спяха. Заедно яздеха в пустинята или седяха с часове един до друг и изучаваха звездите с помощта на телескопа, който Жюстин беше поставила в Летния дворец. Заедно рисуваха и заедно ловуваха. Наистина, след завръщането на Маунтолив, двамата бяха станали почти неразделни. Тази вечер меката светлина ги обгръщаше с ореола на завидна изисканост и достолепие, прикривайки белите коси край слепоочието на Маунтолив и ситните бръчици около умислените му разсъдливи очи. Под светлината на свещите двамата приличаха на връстници, нещо повече — на роднини.

Хиляди лица, чиито оживени изражения не мога да разтълкувам („Всички се състезаваме, прескачайки препятствията на собствените си тайни недъзи“ — казваше някъде един от героите на Пърсуордън), и сред всички тях има само едно, което изгарям от нетърпение да видя — мургавото строго лице на Жюстин. След като вече съм прочел онези бездушни и жестоки думи на Балтазар, трябва да свикна да гледам дори на себе си с други очи. Как изглежда човек, когато е „влюбен“? (На английски думата трябва да се произнася с нисък трепетлив гласец.) Peccavil!

Като олигофрен! Ето ме, стоя облечен в единствения си горе-долу приличен костюм с изтъркани и издути на коленете крачоли, чак лъснали от много носене, оглеждам се наоколо дружелюбно с късогледите си очи с надеждата да зърна жената, която… Какво значение има? Нямам нужда от някой Кийтс да ме снима. Не мисля, че съм по-грозен от останалите или пък по-малко приятен; и със сигурност суетата ми е в рамките на общоприетото — но как така никога не се замислих и за миг дори за какво й е на Жюстин да удостоява именно мен с вниманието си?

Какво можех да й предложа, което да не е в състояние да получи от другиго? Нима е търсела моите сухи, книжни разговори или аматьорските ми изяви на любовник — тя, която имаше на разположение цялото мъжко съсловие на Александрия? „Мюре!“ Разбира се, използвала ме е като мюре, и това е толкова обидно, че аз не мога да го проумея, да го преглътна, но то си остава голият нелицеприятен факт. Още повече че обяснява няколко неща, които до този момент бяха напълно необясними за мен — например оставеното ми от Пърсуордън наследство. То идеше от чувството му за вина, така си мисля, защото той е знаел за злото, което Жюстин стори на Мелиса, „обичайки“ мен. Докато тя от своя страна е защитавала него от възможния гняв на Несим (колко мил и уравновесен изглеждаше сега на фона на светлината от свещите). Спомням си как веднъж подметна с лека въздишка: „В нашия град няма нищо по-лесно от това да уредиш нечие убийство или безследно изчезване.“

Хиляди разговори, в които се търсехме един друг, както главният отвесен корен на дърветата търси влага — скритият смисъл на съществувания, маскирани зад широки усмивки, зад подпрели челата ръце, подбуждани от злорадства, задоволства и трескава възбуда. (Жюстин закусваше тихо, грижовно обградена от високи чернокожи слуги, вечеряше на светлината на свещи в присъствието на височайши особи. Беше започнала от нищо — от голата улица, — а сега бе съпруга на най-красивия банкер в града. Как така се случи това? Човек никога не би могъл да каже, наблюдавайки смуглото й изразително лице с див поглед, усмивката със снежнобелите зъби…) И все пак най-банален разговор може да съдържа зародиша на цял един живот. Ето например Балтазар, който се среща с Клия на фона на червена брокатена завеса, държи чаша перно и казва: