Лоренс Даррелл - Балтазар

Тя беше „бяла по сърце“, както гласи един красноречив арабски израз, и докато рисувала смуглата глава и рамене на Жюстин, усетила, щрих по щрих как четката й сама имитира ласки, за които нито бе мислела, нито смятала, че може да си позволи. Заслушана в силния дълбок глас, разказващ за сполетелите я злополучия, така увлекателни не за друго, а защото били част от истинския, гъмжащ от преживявания живот, тя притаявала дъх, стискала зъби и се опитвала да мисли за небрежно заетите пози, издаващи доброто възпитание на нейния модел: спокойно почиващите в скута ръце, приглушения глас, сдържаността — белег за истинска сила. Но дори и тя, макар и лишена от жизнен опит, не можела да постъпи другояче, освен да съжалява Жюстин, когато споделяла с нея: „Знаеш ли, за нищо не ме бива. Само тъга причинявам, същото обичаше да ми повтаря и Арнаути. Той се опита да ме вразуми, да ме изправи на крака, научи ме, че нищо друго няма значение освен удоволствието — което е самата противоположност на щастието, неговото трагично проявление, така предполагам.“ Клия се трогнала от тези думи, защото й станало ясно, че всъщност Жюстин не познава истинското удоволствие — за тази цел човек трябва да е всеотдаен. Егоизмът е крепост, в която conscience de soimeme 11 11 Съзнание за значението на собствената личност (фр.) — Б.пр. е като ръжда, разяждаща всичко. Истинското удоволствие, не ще и съмнение, е в отдаването.

„Що се отнася до Арнаути, той ме влудяваше със своите разпити. От негова съпруга се бях превърнала в негова пациентка — интересът му към онова, което наричаше «моят случай», бе много по-голям от любовта, която може би е изпитвал към мен. А после това, че изгубих детето си, ме накара да го намразя, въпреки че преди го смятах за доста чувствителен и сърдечен човек. Ти по всяка вероятност си чела «Нрави». Почти всичко в книгата е измислено, главно за да задоволи собствената му суета и за да ми отмъсти, защото бях наранила гордостта му, като отказах да бъда «излекувана», така да се каже. Не можеш да поставиш душата в шини. Ако кажеш на един французин: «Не мога да се любя с теб, докато не си представя палмово дърво», той веднага ще хукне навън и ще ти отсече първата палма, която се изпречи пред очите му.“

Клия обаче бе твърде възвишена, за да може да обича по друг начин освен истински; ала в същото време и напълно способна да обича човек, когото среща само веднъж в годината. Смълчаната проницателност на нейната душевност ревниво пазеше образите, случайно уловени в забързания поток на живота, и ги оставяше да потънат дълбоко в паметта — нещо, което малцина от нас умеят да правят. Истинската невинност не може да стори нищо, което е изтъркано или банално, а когато се съчетае с великодушие, комбинацията се превръща в най-уязвимото от всички човешки качества под слънцето.

По пламенност и напрежение това ненадейно споходило я самоунищожително преживяване можело да се сравнява единствено с онези смешни увлечения, които ученичките изпитват толкова често към своите преподавателки — ала в случая доразкрасено от ярките, улегнали контури на един характер (демоничните щрихи на професионалната любов, с които Жюстин боравеше така умело, че с тяхна помощ можеше да притисне всеки, изправил се лице в лице срещу нея). В същото време Клия започнала да усеща пълзящите болки на собственото си съзряване — и плътта, и духът й тръпнели пред нуждите, които знаела, че не може да задоволи, но които я раздирали отвътре. Почувствала първите трепети на едно ново за нея усещане: усещането на жълтъка, който се отделя от яйцето. Това са неведомите пътища, по които човек израства.

И тя, клетата, трябвало да извърви същите онези нелепи мъчителни криволици, по които сме минали всички ние — когато тялото е като корито негасена вар, която някой несръчно се опитва да угаси, изгаряйки трупа на заровения в нея престъпник. Светът на тайните срещи, на желанията, които жигосват плътта като с нагорещено желязо, на съмненията — всичко това най-неочаквано я сполетяло. Така голямо било нейното объркване, така смутен нейният ум, че тя стояла зазяпана в преобразената Жюстин, като в същото време се мъчела да си спомни как е изглеждала преди, от другата страна на променящата я завеса — пердето, което Афродита спуска пред болнавия взор на влюбените, плътното непроницаемо перде на свещената слепота.

Цял ден живеела в трескаво очакване на мига, в който моделът й трябвало да се появи. В четири заставала пред затворената врата на ателието и мислено виждала как в единия му ъгъл вече седи Жюстин с кръстосани крака, с цигара в уста, прелиствайки страниците на списание „Вог“. Тогава си мислела: „Моля се на Бога, да не дойде, да е болна, да е заминала. Копнея за безразличие!“ Не знаела какво да прави, защото тези пристъпи на отвращение идвали от същия източник, който разпалвал и желанието й да чуе отново онзи дрезгав, галещ слуха й глас — всичко се подклаждало единствено от нетърпението й да зърне отново своята любима. Тези диаметрално противоположни чувства я връхлитали на талази така внезапно, че тя живеела във вечен страх и непреодолим хаос.