Лоренс Даррелл - Маунтолив

Отвъд периферията на всичко това, под грейналата луна бялата пустиня се превръщаше в безкрайна равнина от черепи и воденични камъни. Сливащите се звуци от духови тръби и барабани бяха ненадейно прерязани от устрема на конници с островърхи шапки, които размахваха дървени мечове и крещяха неистово като жени. Надбягванията с камили и коне трябваше да започнат всеки миг. Добре, помислих си аз, ще погледам и тях. Но докато съвсем безгрижно си пробивах път натам, попаднах на гротескна картина, която с удоволствие бих избегнал, ако можех. Колеха камилите на Наруз за празника. Клетите създания клечаха, без да помръднат, със свити под себе си предни крака като котки, докато цяла орда от мъже със секири и сатъри се нахвърлиха срещу тях, огрени от лунната светлина. Кръвта ми се смръзна, въпреки това не можех да откъсна очи от зловещата гледка. Животните не правеха никакви опити да избегнат ударите, не издаваха никакви звуци, докато мъжете ги разчленяваха. Брадвите се забиваха в тях, сякаш огромните им туловища бяха от дървесна кора, и с всеки нов замах потъваха все по-навътре. Отсичаха цели крайници тъй безболезнено, поне така изглеждаше, като че ли окастряха дърво. Децата танцуваха наоколо под лунните лъчи, събираха изхвръкналите встрани парчета месо и тичаха с тях към осветения град — големи късове кърваво месо. Камилите гледаха втренчено луната — мълчаливо и невъзмутимо. Първо отрязаха краката, после издърпаха вътрешностите и най-накрая отсякоха главите, които тупнаха под остриетата като глави на статуи и останаха да лежат в пясъка с отворени очи. Докато въртяха брадвите, мъжете се шегуваха. Огромен мек килим от черна кръв се разстла по околните дюни край групата, а босоногите момчета разнесоха алените й следи чак до града. Изведнъж ми прилоша и побързах да се върна обратно в осветената част за едно питие. Седнах за малко на някаква пейка и се загледах в точещата се край мен върволица, колкото да дойда на себе си. Точно тук ме намери Несим и заедно влязохме в църквата, като преди това минахме покрай скупчени наедно клетки, които приличаха на килийките на восъчна пита. (Ти знаеше ли, че всички ранни религии са възникнали на принципа именно на тези килийки, имитирайки не знам кой си биологичен закон?…) Така че най-накрая се озовахме в църквата.

Великолепно изографисана олтарна преграда. Стари накапани свещи с бради от восък горяха върху позлатения аналой, светлината — мека и помътнена от тамяна — жълтееше бледно като цветен прашец; дълбоките гласове се лееха като река над едрозърнест пясък във Василиевата света литургия. Бавно минаваха от регистър в регистър, спираха и пак започваха от ниското в нотната стълбица, само за да могат вдъхновено да я изкачат, да се възнесат в гърлата и умовете на тези смугли лъщящи лица. Хористите се носеха край нас като лебеди, удивителни с високите си аленочервени шапки и бели мантии със същите аленочервени раменни препаски. Ами светлината върху лъскавите им черни къдрици и потни лица! Огромни очи като от стенописи, в които бялото сияе. Приличаше на предхристиянски ритуал. За мен всеки от тези млади мъже с алените квадратни католически шапки се превърна в Рамзес II. Огромните полилеи звънтяха и димяха, кълба от бял тамян се виеха нагоре. Отвън долиташе шумът от надбягванията с камили, а вътре — само носовата напевност на Божието слово. Провесените от тавана лампи бяха обкичени с щраусови яйца. (Това винаги ми се е струвало достойно за изследване.)

Мислех, че именно тук е мястото на нашата среща, но ние заобиколихме тълпата и заслизахме по стълби към подземието. Най-накрая именно това се оказа мястото. Виждаха се просторни помещения, отново в подредбата на килийки от пчелна пита, варосани и блеснали от чистота. В едно от тях под светлината от свещите се беше събрала група от около стотина души, седнали на разклатени дървени пейки, които ни чакаха. Несим ме притисна към себе си, после ме побутна към дъното на помещението сред група старци, които ми направиха място. „Първо аз ще взема думата — прошепна ми той, — а после ще говори Наруз, ще му е за пръв път.“ Другия брат обаче го нямаше никакъв. Мъжете до мен бяха с мантии, но изпод някои от тях се подаваха европейски костюми. На други главите бяха покрити с кърпи. Ако се съдеше по добре поддържаните им ръце и нокти, никой от тях не беше работник. Говореха арабски, но много тихо. Никой не пушеше.

Ето че нашият Несим се надигна и се обърна към аудиторията със сдържаната деловитост на човек, свикнал да ръководи директорски съвещания. Говореше тихо, спокойно и доколкото можех да преценя, се задоволи единствено с това да ги запознае с подробности относно текущи събития и избирането на определени хора в различни комитети, учредяването на попечителски фондове и така нататък. Сякаш говореше на акционери. Всички го слушаха със сериозни лица. Бяха зададени само няколко плахи въпроса, на които той отговори кратко. После рече: „Но това не е всичко, тези подробности. Сигурно ще искате да чуете и нещо повече за нашата нация и нашата вяра, нещо, което дори нашите свещеници не могат да ви кажат. Брат ми Наруз, когото добре познавате, ще ви се представи с една малка реч.“