Какво, за бога, можеше да им каже този песоглавец Наруз, почудих се аз. Стана ми интересно. И ето че откъм външния мрак на съседната килия се появи Наруз, облечен в бяла мантия и блед като платно. Косата му беше загладена върху челото в мазен перчем като на миньор в почивния му ден. Не, по-скоро приличаше на уплашено до смърт кюре със зле изгладена стола; огромните му длани стояха сключени върху гърдите, а кокалчетата им бяха побелели от стискане. Той зае мястото си пред нещо като дървен аналой със запалена върху него свещ и се втренчи в публиката с нескрит див ужас, който скова мускулите по ръцете и раменете му. Помислих си, че всеки момент ще се свлече на земята. Отвори стиснатата си челюст, но оттам не излезе нищо. Приличаше на парализиран.
Последва раздвижване и тих шепот пробяга в аудиторията. Видях изпълнения с тревога взор на Несим, като на човек, който се нуждае от помощ. Но Наруз стоеше неподвижно като истукан, гледаше през нас, сякаш някаква страшна сцена се разиграваше върху бялата стена зад гърбовете ни. Всички се почувствахме неловко от това напрегнато очакване. След това направи някакво странно движение с уста, като че езикът му се беше подул или пък преглъщаше крадешком нещо вкусно, и тогава дрезгав вик излезе от гърлото му: „Медед! Медед!“ Това беше молитвен зов за божествена сила, който понякога пустинните отшелници отправят, преди да изпаднат в транс. Тоест дервишите. Гримаса изкриви лицето му. После дойде промяната — изведнъж сякаш електрически ток потече в тялото му, в мускулите му, в слабините му. Отпусна се и бавно, задъхано започна да говори, въртеше невероятните си очи като че самата сила на словото го принуждаваше да го прави и по този начин му причиняваше физическа болка… Беше невероятно изпълнение. Отначало, за миг-два, не можех нищичко да разбера, толкова лошо учленяваше думите. Но ненадейно като че прокъса булото и гласът му набра увереност, завибрира пред светлината на свещта като музикален инструмент.
„Нашият Египет, нашата обична страна“ — започна бавно, сякаш някой издърпваше думите от устата му, както се тегли твърд карамел. Стана ясно, че не се беше подготвил предварително, че това не е реч, а по-скоро молитва, произнесена екстемпоре, тоест от онези искрящи спонтанни полети на ума, които понякога спохождат пияници, певци, баладисти или пък професионални оплаквачи, дето следват погребалните процесии с писъци и вдъхновени от смъртта поетични проблясъци. От него се излъчваше и сила, и напрежение, които заразиха цялата зала. Ние всички настръхнахме, дори и аз, който знам арабски толкова малко! Тонът, замахът, широтата и онази потисната ярост, както и нежността в думите му, ни сепнаха като неочакван удар, проснаха ни безпомощни, завладяха ни като музика. Нямаше никакво значение дали го разбираме или не. Няма и сега. Сериозно, невъзможно е да перифразирам тази реч. „Нил… зелената река, която тече в сърцата ни, чува своите деца. Те ще се върнат при нея. Потомци на фараоните, рожби на Ра, чеда на свети Марк. Те ще намерят своята люлка от светлина.“ И така нататък. От време на време затваряше очи, като оставяше потока от думи да се лее безпрепятствено. В един момент отметна глава назад, усмихна се като куче, продължаваше да стиска очи, а светлината обля чак кътниците му. И този глас! Сякаш живееше автономно, издигаше се до вик, снишаваше се до шепот, трепереше напевно, ридаеше сълзливо. Понякога изстрелваше думите като гюлета или лениво ги въртеше в устата си, сякаш ги овалваше в мед. Бяхме съвършено омаяни, до един. Имаше обаче нещо комично в загриженото и захласнато изражение на Несим. Очевидно не беше очаквал подобно нещо, тъй като сега трепереше като лист и бе съвсем пребледнял. От време на време и той попадаше под въздействието на мощната риторика и дори забелязах как веднъж изтри сълзите си крадешком, някак припряно.
Това продължи почти три четвърти час и изведнъж, съвсем безпричинно, потокът секна, говорителят изгъгна нещо и млъкна. Наруз стоеше и дишаше като риба на сухо, като че изхвърлен на чуждоземен бряг от прилива на душевните си вълнения. Краят беше внезапен, сякаш хлопна метален капак. И настана непоносима тишина. Ръцете му отново се сключиха. Издаде сепнато стенание, опомни се и избяга от мястото си със спънати тромави движения. Огромна тишина ни захлупи — тишината, която настъпва след края на великолепно изпълнение на актьор или оркестър — зародишната тишина, в която можеш да доловиш как семенцата в човешката душа се раздвижват, опитват се да стигнат светлината на самопознанието. Бях силно разчувстван и съвършено изтощен. Оплоден!
Читать дальше