Лоренс Даррелл - Маунтолив

Целият пламнал, той ме моли да престана, въпреки че не мога да кажа заради кого от двамата Дарли се черви. И продължавам патетично:

Не е пресилено сравнение, ако трябва да го отнесем към Жюстин. „Престани!“, не спира да ми вика той.

„Моля те! Достатъчно.“

„Какво толкова? Стихотворението не е чак толкова лошо, нали?“ И свършвам с Мелиса, преобразена като пастирка върху дрезденски порцелан от осемнайсети век.

Толкоз за Дарли! А що се отнася до участието на Жюстин в цялата тази история, не мога да намеря нито рима, нито причина, освен ако приемем една от епиграмите на Помбал за чиста монета. Той твърди с демонстративна сериозност, че: „Les femmes sont fideles au fond, tu sais? Elles ne trompent que les autres femmes!“ 48 48 „Знаеш ли, жените всъщност са верни. Те мамят единствено другите жени.“ (фр.) — Б.пр. Но на мен ми се струва, че това не предлага конкретно обяснение на въпроса защо всъщност Жюстин ще иска да tromper 49 49 Мамя, излъгвам (фр.) — Б.пр. бледата си невзрачна съперница Мелиса. Това би било infra dig 50 50 Съкратено от латинското infra dignitatem, тоест „под достойнството на“. — Б.пр. за жена с нейното положение в обществото. Разбираш ли какво искам да кажа?

Така че нашият приятел Маскелин е фиксирал злобните си зорки очички на пор именно върху Дарли. Очевидно е, че според Селим цялата налична информация за Несим се съдържа в малък, вграден в стената сейф в къщата му, а не в офиса. Има само един ключ за този сейф, който Несим винаги носи у себе си. Личният сейф, твърди Селим, е пълен с материали. Но мънка, не казва що за материали има вътре. Любовни писма ли? Хм. Във всеки случай Селим е направил един-два опита да се добере до сейфа, но късметът му изневерил. Един ден самият безстрашен Маскелин решил да се увери в това със собствените си очи и да вземе, ако се наложи, восъчен отпечатък. Селим го пуснал в къщата и той тръгнал да се изкачва по задната стълба, но едва не налетял на Дарли, нашият cicisbeo 51 51 придружител или любовник на омъжена жена (ит.) — Б.пр. , докато Жюстин била в спалнята! Той обаче чул навреме гласовете им. Не ми казвай след всичко това, че англичаните били пуритани. Мина известно време и попаднах на кратък разказ, който Дарли беше публикувал, и в него има следната реплика: „В неговите обятия се чувствах мачкана, дъвкана, коженото ми палто бе покрито със слюнка, сякаш бях в лапите на някаква голяма превъзбудена котка.“ За малко да падна. „Хайде де! — помислих си. — Значи това прави Жюстин с бедния нещастник — яде го жив!“

Трябва да кажа, че дълго се смях. Дарли е толкова типичен представител на моите сънародници — сноб и тесногръд едновременно. И толкова добър! У него няма нищичко от дявола. (Да се благодаря на ирландеца и евреина, които са си хвърлили семето в моя случай.) Всъщност защо се държа толкова високомерно? Сигурно е много хубаво да си легнеш с Жюстин, целувките й сигурно са като дъгата и умее да изтръгне от теб парещи искри — сигурно. Но да ги изтръгне от Дарли? Не ми изглежда много вероятно. Така или иначе „това покварено създание“, както я нарича Маскелин, го е обсебило напълно или поне беше — когато го видях за последен път. Защо ли?

Всички тези въпроси се тълпяха в главата ми един през друг, докато пътувах към Александрия, тъй като си бях осигурил дълга командировка през уикенда, в което дори добрият Еръл не намери нищо нередно. Тогава не съм и сънувал, че след година ти може да се окажеш въвлечен в тези мистерии. Исках само, ако е възможно, да разбия на пух и прах тезата на Маскелин и да накарам канцеларията да не предприема нищо в случая с Несим. Но настрана от това, бях доста объркан. В края на краищата не съм шпионин; трябваше ли да се прокрадвам по улиците на Александрия със средновековна перука, за да скрие слушалките ми, само и само да изчистя името на нашия приятел? Нито пък бих могъл да цъфна пред Несим, да се прокашлям и да го попитам небрежно: „Кажи каква е тая шпионска мрежа, с която разполагаш тук…“ Както и да е, продължих право напред, потънал в мисли. Египет, равен като тепсия, с плоски гърди, летеше назад и встрани от колата ми. Зеленото се смени със синьо, после с паунов електрик, с газелено бежово и черното на пантера. Пустинята беше като суха целувка, припърхване на ресници, едва докоснали ума. Хм! Звезди увиснаха в нощта като нацъфтели бадемови клонки. Навлязох с леко завален говор от вече изпитите едно-две питиета, поех под новата луна, която сякаш изсмукваше поне половината си блясък от откритото море. Всичко ухаеше прелестно. Железният обръч, с който Кайро стяга главата на човек (дори само мисълта, че си отвсякъде и напълно заобиколен от пламтящата пустиня), се разтопи, отпусна хватката си — отстъпи пред очакването за ширнало се море и пътища, които повеждат ума назад към Европа… Съжалявам. Отплеснах се.