Лоренс Даррелл - Клия

Беше още тъмно, когато пуснахме котва в невидимото пристанище с онези външни укрепления и мрежи против подводници, които още помнех. Опитах се мислено да изрисувам пристанищните силуети на фона на черния мрак. Имаше време до обичайната врява, тя щеше да се вдигне със сипването на зората. Сега царуваше всепоглъщаща тъмнина. Някъде пред нас се простираше невидимият африкански бряг, с неговата „трънена целувка“, както казват арабите. Беше непоносимо това състояние — да усещаш кулите и минаретата на града, ала да не можеш да предизвикаш появата им пред собствения си взор. Та аз дори вдигнатите пред лицето си ръце не можех да видя. Морето се бе превърнало в огромно празно преддверие, кух мехур от черен мрак.

Изведнъж нещо полъхна, сякаш лек ветрец над огнище с жарава, и наоколо просветля с розовия отблясък на мидена черупка, после цветът се насити с богатите багри на розата. Глухо, зловещо стенание се понесе над водата към нас, запърха като с огромните криле на праисторическа птица — сирените, които виеха, сякаш бяха прокълнатите в преддверието на ада. Човешките нерви настръхваха разтреперани като разкършени от буря клони. Сякаш в отговор на този звук навред взеха да се появяват светлинки, отпърво случайно, безредно, после на дълги отрязъци, проточени ленти или светнали като кристал квадрати. Пристанището изведнъж изплува с ясно очертаните си силуети върху тъмния фон на небето, докато дългите бели пръсти на утринния светлик зашариха непохватно по небесния свод, сякаш крачетата на тромаво насекомо, което гледа да се закрепи върху хлъзгавата черна мрачина. Гъстите редици от ракети се стрелнаха нагоре, разкъсаха тежкия сумрак, легнал върху бойните кораби, и с невероятно разточителство канонадата пръсна в небето ярки гроздове от звезди, диаманти и перли. При всеки залп въздухът прогърмяваше на тласъци. Облаци от розов и жълтеникав прах се издигнаха заедно със сигналните ракети и оставаха да блестят върху мазните хълбоци на баражните балони, които се носеха навред. Самото море се гърчеше в треска. Нямах представа, че сме толкова близо до вакханалията на тази война, нито че градът може да изглежда толкова красив във вихъра на разиграващите се сатурналии. Бе започнал да се издува, да се разраства и цъфти като мистичната роза на мрака и бомбардировката му правеше компания, изпълвайки ума до пръсване. Неочаквано се улових, че викам, и тогава открих, че всички си крещим един на друг. Ето, това е огнената жарава на Картаген, помислих си аз, свидетели сме на падението на градския човек.

Гледката беше толкова красива, колкото и вцепеняваща. В левия горен ъгъл на тази драматична жива картина лъчите на прожекторите взеха да се събират, да се пресичат, да потреперват и непохватно да се плъзгат като стоножка. Блуждаеха, потръпваха при всеки сблъсък — стана ясно, че са получили сигнал за битката на впримченото насекомо в периферната паяжина на мрака. Те продължаваха да се кръстосват и разкръстосват, да опипват небето, да се сливат и разделят. Докато най-сетне видяхме какво са търсели да уловят: шест малки сребристи нощни пеперуди, които се носеха по небесните магистрали с изнервяща мудност, или поне така ни се струваше. Край тях небето бе пощуряло, ала те продължаваха да се движат с фатално безразличие — унесено и апатично; и тази инертна безжизненост бе добре дошла за горещите диаманти, за обвития в пушек обстрел, който стегна редиците на своя устрем.

Оглушителната канонада притъпяваше слуха ни, но въпреки това все още беше възможно човек да различи отделните инструменти в аранжимента на тази бомбардировка. Накъсаният, отривист пукот от отломъци, които чукаха като градушка по покривите от вълнообразна ламарина на крайбрежните кафенета; сухите дращещи гласове на корабните високоговорители, които, подобно на говорещи със стомаха си механични чучела повтаряха налудничаво някакви уж членоразделни фрази, звучащи като „Три часа червено, три часа червено“. Странно, но сред цялата тази какофония, някъде в сърцевината на грозния тътен, прозвуча музика — накъсани четвърт тактове, които пронизваха суматохата като с игриви стрелички; а сетне — оглушителният грохот на срутващи се сгради. Белезникави парчета светлина, които изчезват и оставят след себе си черни дупки мрак, а пламъците мигом пъхват мръсножълтите си езици в тях и започват да ги облизват, да лочат ненаситно като прежаднели животни. Съвсем наблизо (водата се разплиска, млясна шумно и върна ехото обратно) се изсипа богата реколта от празни снаряди, дойде откъм палубите с техните чикагски пиана 2 2 Чикагско пиано — така през Втората световна война са наричали автоматичното осемцевно зенитно оръдие. Алюзията е за Чикаго на гангстерите и техните заведения с неизменното пиано. — Б.пр. : порой от жълти късове метал, които изскачаха от насочените към небето дула на оръдията и оставаха да се търкалят по плажната ивица.