Лоренс Даррелл - Клия

Това е всичко, което знаехме за нея до този момент, тази неизвестна ламя, чиито нокти вече се бяха впили на много места. Всичко ли? Да, веднъж или дваж небето се изду от тътена на невидими бомбардировачи, но ръмженето им не успя да заглуши жуженето на околните пчели — всяка къща на острова имаше по няколко боядисани в бяло кошера. Какво друго? Веднъж (това вече изглеждаше по-реално) перископът на една подводница щръкна насред залива и дълго оглежда крайбрежната ивица. Дали ни забеляза как се къпехме точно на носа? Ние помахахме. Но перископът няма ръце и не можа да ни отвърне. По плажовете на север навярно е открил нещо по-забележително — някой тюлен, одремал се на слънцето, клекнал като мюсюлманин върху килимчето си за молитва. Ала и това едва ли можеше да се каже, че има нещо общо с войната.

Но цялата тази работа стана по-реална, когато малкият, изпратен от Несим каик с екипаж от трима начумерени моряци, въоръжени с автомати, наруши покоя на потъналия в мрак пристан същата вечер. Моряците не бяха гърци, ала говореха езика с властното съскане на разярени оси. Имаха и какво да разкажат: истории за разбити армии, замръзнали трупове, но в известен смисъл вече бе станало прекалено късно за това, тъй като виното бе замъглило главите на селските старци. Разказите им бързо втръснаха на всички. На мен обаче те ми направиха голямо впечатление — тези трима типове с обрулени лица, дошли от незнайната цивилизация, наречена „война“. Чувстваха се някак неловко в нашата приятелска компания. Кожата върху неизбръснатите им скули беше опъната от преумората. Подобно сластолюбци всмукваха жадно цигарения дим и го изпускаха от устата и ноздрите. Когато зяпваха да се прозинат, устата им се разчекваше като че от чатала. Оставихме се на техните грижи с известни опасения, защото от дълго време те бяха единствените неприятелски настроени лица, които бяхме срещали.

Посред нощ потеглихме от заливчето при пълнолуние — гъстият мрак бе сякаш омекнал, бе станал по-задушевен от сърдечните несвързани приветствия, които долитаха до нас откъм белия пясък. Колко красиви са гръцките думи за поздрав и сбогуване!

Известно време следвахме мастилените силуети на крайбрежните скали, където ехото от шумния пулс на двигателя се връщаше на тласъци като гръмовен залп. Най-накрая изгазихме от плитчините и поехме навътре, усетихме меките ритмични ласки на водата, която вече порехме устремно и тя като в люлка ту стягаше, ту отпускаше обятията си, сякаш й бяхме играчка. Нощта се случи необикновено топла и красива. Пред нас изплува делфин, гмурна се и пак ни се показа закачливо съвсем до носа на гемията. Ето, вече следвахме определения курс.

И двамата бяхме обзети от смесените чувства на въодушевление и дълбока тъга, на умора и щастие. Усещах солта на морските пръски върху устните си. Изпихме по чаша топъл градински чай. Детето занемя от заобикалящата ни отвред красота — трептящата фосфоресцираща диря зад нас, сякаш опашката на комета, приличаше на жива река. Над нас се разстилаше перестата красота на тайнственото небе, цялото обсипано с блеснали като бадемов цвят звезди. Така най-сетне, зарадвана от тези поличби, приласкана от плисъка на водата и равномерните вибрации на мотора, малката се отпусна с усмивка върху леко разтворените си устни и заспа с притисната до бузата си кукла, която бе издялана от маслинено дръвче.

Не можех да не мисля за миналото, към което се връщахме през гъстите шубраци на времето, по познатите маршрути на гръцкото море. Нощта се плъзна покрай мен — размотаваща се лента от мрак. Топлият морски бриз галеше страните ми — мек като лисича опашка. Помежду пресекливите ми задремвания усещах тежкия отвес на паметта, теглещ ме към града, който съзнанието ми бе населило с маски — едновременно красиви и зли. Знаех, че трябва отново да видя Александрия под формата на неуловим и преходен призрак — защото осъзнае ли веднъж въздействието на времето (и тук не става дума за календарното време), човек се превръща в нещо като призрак. В този друг свят аз можех да доловя ехото на думи, отдавна произнесени в миналото от други гласове. Балтазар, който казва: „Този свят предлага обещанието за неповторимо щастие, което обаче не сме подготвени да уловим.“ Градът упражняваше мрачна власт над своите ближни, осакатяваше чувствата и потопяваше всичко в казана на собствените си отмалели страсти. Целувки, разпалени от угризенията на съвестта. Жестове, раздвижени в кехлибарената светлина на запердени стаи. Ята от бели гълъби, полетели сред минаретата. Все картини, които според мен символизираха града такъв, какъвто очаквах да го видя. Ала грешах — защото всеки нов подход е различен. Всеки път се самоизмамваме, че ще бъде същият. Александрия, която съзрях сега при първата гледка откъм морето, бе нещо, което не бих могъл да си представя.