Лоренс Даррелл - Клия

Очакваше ме странно сбогуване с безброй малки и непредвидими изненади — искам да кажа, заради вестоносеца: гърбав, в сребрист костюм, с цвете в бутониерата и парфюмирана кърпичка, пъхната в ръкава! А и внезапното оживление, обзело селцето, което дълго време тактично се правеше, че не забелязва нашето съществуване, с изключение на някой и друг уж случайно подхвърлен подарък — риба, вино или пък боядисани яйца, които Атена ни носеше завити в червения си шал. Тя също не можеше да понесе мисълта за нашето заминаване; строгото й, старо, сбръчкано лице се сгърчваше в плач над всяка опакована вещ от оскъдния ни багаж.

— Селяните няма да ви пуснат, без да ви покажат гостолюбието си — повтаряше упорито тя. — Няма да можете да си тръгнете току-тъй.

Трябваше да присъстваме на прощалното празненство в наша чест.

Що се отнася до детето, бях изрепетирал всеки детайл от предстоящото пътуване (и от целия й живот, ако трябва да кажа истината) в картини като от вълшебна приказка. Многобройните повторения не ги бяха обезцветили. Тя стоеше замислено и слушаше внимателно. Беше напълно подготвена за всичко, дори жадуваше да заеме своето място сред галерията от образи, които й бях обрисувал. Беше попила всички объркани, преплетени цветове на фантастичния свят, към който принадлежеше по право и към който й предстоеше да се върне, свят, в който щеше да има баща — чернокос принц пират, и мащеха — смугла властна кралица…

— Тя не ти ли прилича на карта за игра?

— Да. На дама пика.

— И името й е Жюстин.

— Името й е Жюстин.

— На картината тя пуши. Кого ще обича повече — мен или моя баща?

— Ще обича и двама ви.

Нямаше друг начин да й обясня, освен посредством мита и алегорията — поезията на детската нерешителност. Бях я научил на всички думи в тази притча за един Египет, който щеше много скоро да й представи (уголемени до митическия ръст на богове и магове) портретите на собственото й семейство, на нейните деди. Но не е ли самият живот вълшебна приказка, пред която, щом пораснем, губим страхопочитание? Няма значение. Тя вече бе опиянена от образа на баща си.

— Да, разбирам. Разбирам всичко.

Кимваше, въздъхваше и внимателно прибираше тези свои цветни представи като картинки в заключената кутия на детския си ум. За Мелиса, своята мъртва майка, тя почти не споменаваше. А когато се случеше да ме попита нещо, аз й отговарях като от приказка; как тя, избледнялата звезда, бе паднала, бе потънала под хоризонта в покоя на смъртта и така е направила място за онези другите — за картинките от тестето карти на живите.

Детето хвърли една мандарина във водата и се наведе да види как тя се изтърколи лекичко по пясъчния улей на пещерата и остана вътре, за да грее като пламъче, притихнало на завет сред плисъка на приливи и отливи.

— Само гледай как ще я извадя.

— Недей да влизаш в тази ледена вода, ще настинеш.

— Днес не е студена. Гледай!

Умееше да плува като видра. Седнал на плоската скала над водата, с лекота разпознах у нея неустрашимите очи на Мелиса, леко дръпнати надолу в краищата; понякога, просто за миг, като забравено зрънце от сън, се появяваше и онзи мрачен подозрителен поглед (умоляващ, неуверен) на нейния баща Несим. Спомням си гласа на Клия, в един друг свят, много отдавна, който се обади и рече: „Обърни внимание, ако момиченцето не обича да танцува, нито да плува, значи никога няма да се научи да прави любов.“

Усмихнах се при спомена за тези думи и се зачудих дали в тях се крие някаква истина, докато наблюдавах как малката се гмурна грациозно и с плавните движения на делфин гъвкавото й телце се устреми към целта, а прибраните пръсти на ходилата й щръкнаха към небето. Светлеещата малка бяла торбичка между крачетата. Взе мандарината, стисна я между зъбите, изви се като спирала и разчупи повърхността на водата.

— Бързо бягай да се изсушиш!

— Не е студено.

— Прави каквото ти казвам! Хайде! Бързо!

— А човекът с гърбицата?

— Той си отиде.

Неочакваната поява на Мнемджиян на острова едновременно я изплаши и развълнува — защото именно той донесе посланието на Несим. Странна гледка представляваше, докато ситнеше на зигзаг по камъчетата на плажа, с разперени като на въжеиграч ръце, с онзи необясним, абсурден смут, изписан на лицето му. Изглежда така искаше да ни покаже, че от години не бе стъпвал по нищо друго освен по централни улични тротоари. Беше напълно отвикнал да ходи по гола земна твърд. Излъчваше съмнителна и предвзета изтънченост. Носеше блестящ сребрист костюм, гети, перлена игла за вратовръзка, а ръцете му бяха отрупани с пръстени. Само усмивката, детинската му усмивка, си оставаше непроменена, както и мазните, добре наплюнчени лимби, прилепнали към слепоочията му.