Лоренс Даррелл - Клия

— Ожених се за вдовицата на Халил. Сега, приятелю, съм най-богатият берберин в цял Египет.

Изрече го на един дъх, подпирайки се на бастун с голяма сребърна топка, който стоеше някак неестествено в ръцете му. Виолетовите му очи обходиха пренебрежително примитивната ни къщурка. Отказа да седне, сигурно защото не искаше да си измачка невероятните панталони.

— Суров живот водиш тук, а? Няма много лукс, нали, Дарли? — После въздъхна и додаде: — Ама сега отново ще се върнеш при нас. — Замахна с бастуна в неясен жест, вероятно искаше да изрази гостоприемството, което градът щеше да ни предложи. — Аз самият не мога да остана. Тръгвам си. Направих го само заради Хоснани. — Говореше за Несим свойски и с достойнство, сякаш му беше равен по обществено положение, ала като улови усмивката ми, има доблестта да се изсмее с разбиране, сетне отново стана сериозен. — Така или иначе нямам много време — рече и отупа ръкавите си.

Това не беше лъжа, тъй като корабчето от Смирна хвърля котва само колкото да разтовари пощата и някои стоки — два-три кашона макарони, меден сулфат, пръскачка. Нуждите на островитяните са оскъдни. Тръгнахме заедно към селото през маслиновите горички и разговаряхме. Както винаги, Мнемджиян тътреше крака като костенурка, но този път не се раздразних, защото това ми даде възможност да го разпитам за града и от отговорите му да разбера какво ме очаква там при промененото съотношение на силите и новоизникналите фактори.

— Много неща се промениха, откак разкриха палестинския заговор на Хоснани. Невероятен крах. Египтяните правят постъпки за пълно секвестиране на собствеността му. Вече са конфискували по-голямата част от имуществото му. Да, те вече са бедни, а и това не е краят на неприятностите. Тя е все още под домашен арест в Карм Абу Гирг. Никой не я е виждал от години. Той има специално разрешение да работи като шофьор на линейка само в пристанищния район и само два пъти в седмицата. Там е много опасно. При една от големите бомбардировки изгуби едното си око и един пръст на ръката си.

— Несим ли? — Бях ужасен. Дребният човечец кимна важно-важно. Този нов и неподозиран образ на моя приятел ме порази като куршум. — Боже Господи! — промълвих.

Берберинът поклати глава, сякаш одобри възклицанието ми.

— Много лошо — рече. — Злините идват от войната, Дарли. — После изведнъж го осени честита мисъл, разтегна устни в блажена детинска усмивка, която отразяваше единствено железните материални стойности на Леванта. Взе ръката ми и продължи: — Ама ще знаеш, че има хляб във войната. Добър бизнес е. Сега моите бръснарници денонощно режат войнишки коси. Три салона, дванайсет помощници! Сам ще се увериш, страхотно е. А знаеш ли Помбал как се шегува: „Бръснеш мъртвите — вика ми, — докато са още живи.“ — И той се преви в беззвучен смях.

— И Помбал ли е в Александрия?

— Разбира се. При това е важна клечка в местния клон на „Свободна Франция“ 1 1 Движението „Свободна Франция“, което възниква след капитулацията на Франция през юни 1940 г. и се оглавява от Шарл дьо Гол. — Б.пр. . Често се среща със сър Маунтолив. И той е там. Има и още много хора, останали от твое време, Дарли, сам ще се увериш.

Мнемджиян като че остана доволен, задето успя да ме изненада така лесно. После каза нещо, от което умът ми направи двойно салто. Вкамених се и го помолих да повтори, защото реших, че не съм чул добре.

— Току-що бях при Каподистрия. Изгледах го като вцепенен. Каподистрия!

— Но той нали умря ! — възкликнах аз, въпреки че не бях забравил онова загадъчно подмятане на Балтазар за падналото чене.

Бръснарят отметна глава назад, като че беше яхнал дървено конче, и взе да хихика сподавено. Изглежда тази шега му хареса особено много, тъй като не спря да се киска цяла минута. Най-сетне, продължавайки да се подсмихва при всяко мислено подсещане за тази фраза, той бавно извади от горния джоб на сакото си една пощенска картичка с изглед от средиземноморското крайбрежие, показа ми я и рече:

— А кой според теб е този тук?

Беше неясна, зле проявена снимка, която приличаше на улично моментално фото. На нея се виждаха две фигури, които се разхождаха по крайбрежен булевард. Едната бе Мнемджиян. Другата… колкото повече се взирах, толкова по-добре я разпознавах…

Каподистрия беше облечен с тесни прави панталони като от времето на крал Едуард и черни обувки с остри върхове. Отгоре носеше професорска тога с кожена яка и маншети. А най-накрая и съвсем неочаквано — бомбе, което му придаваше вид на плъх от някой детски комикс. Беше си пуснал тънки мустачки а ла Рилке, които бяха леко увиснали в краищата на устата му. Зъбите му стискаха дълго цигаре. Но нямаше никакво съмнение, че това е Каподистрия.