Лоренс Даррелл - Клия

— Какво, за бога… — започнах, а Мнемджиян се усмихна, намигна ми и сложи пръст върху устните си.

— Винаги — каза той — ще има загадки. — И сякаш за да опази тяхната тайнственост, се наду като жаба и втренчи в очите ми поглед, издаващ пакостливо задоволство. И тъкмо когато се канеше да ме удостои с някакво по-конкретно обяснение, корабната сирена изрева откъм селото. Той изведнъж се разбърза, засуети се.

— Хайде! — изкомандва ме и ускори тромавия си ход. — Само да не забравя да ти дам писмото от Хоснани. — Носеше го в горния джоб на сакото си и най-накрая бръкна да го извади. — А сега, довиждане — рече той. — Всичко е уредено. Ще се срещнем отново.

Стиснахме си ръце и аз останах, загледан подир него — изненадан и смутен. След това поех към маслиновата горичка и седнах на един камък в края й, за да изчета писмото на Несим. То беше кратко и съдържаше подробности, свързани с пътуването, което бе уредил за нас. Едно малко корабче трябваше да дойде, за да ни прибере от острова. Даваше ни приблизителното време, както и други указания къде трябва да го изчакаме. Всичко беше съвсем ясно уточнено. Накрая, като послепис, бе добавил с едрия си почерк: „Ще бъде хубаво да се срещнем отново без излишна резервираност. Предполагам, че Балтазар ти е разказал за всички наши злополучия. Надявам се, не очакваш ненужно разкаяние от хора, които толкова те обичат. Нали? Нека всички ние затворим книгата на нашето минало.“ Ето, това е, което се случи.

През тези няколко последни дни островът ни дари щедро с най-хубавото си време и с онази сурова цикладска простота, която приличаше на гальовна прегръдка и за която знаех, че ще копнея, щом миазмите на Египет надвиснат над главата ми.

Вечерта на нашето заминаване цялото село излезе и ни гости с прощална вечеря: агнешко на шиш и златиста рецина. Наредиха маси и столове по протежение на тясната главна улица и от всяка къща сложиха по нещо на трапезата. Присъстваха дори и гордите селски сановници — кметът и свещеникът, почтително настанени начело на дългата маса. Беше студено под мъждукащите улични лампи и някак смешно бе да се преструваме, че е лятна вечер, ала дори и бледата пролетна луна се оказа благосклонна: изплува слепешката от морето, огря белите покривки и заблестя в чашите с вино. Старите, лъснали на месечината лица, зачервени от пиенето, блестяха като полиран бакър. Престарели усмивки, архаични поздрави, обичайни любезности — вежливостите на един древен свят, който вече избледнява, отива си. Възрастните морски капитани на корабчетата за лов на сюнгери пиеха вино от сини емайлирани канчета; топлите им обятия миришеха на сбръчкани киселици, а пожълтелите им от тютюна мустаци бяха засукани нагоре чак до ушите.

Отначало се трогнах, като си мислех, че това тържество е в моя чест; не ми стана неприятно и когато научих, че то е по-скоро в чест на моята родина. Да си англичанин, когато Гърция е окупирана, означаваше да си обект на нескривана обич и благодарност от страна на всеки грък и кротките обитатели на това селце не правеха изключение. Нестихващи наздравици и вричания във вярност огласяха нощта, а речите се извисяваха като детски хвърчила в типичния високопарен стил на гърците — надути, предвзети и мелодични. Сякаш носеха в себе си звучните акорди на безсмъртната поезия — поезия в часа на пълното отчаяние; ала, разбира се, това бяха само думи, клети, понесени от вятъра думи, които войната лесно ражда и които реториката на мира щеше скоро да извади от употреба.

Но тази нощ войната ги разпалваше като свещи, разгаряше старците и им придаваше пламенна величественост. Нямаше ги младите да им затворят устата, да ги засрамят, дето гледаха гузно като сритани псета — защото бяха заминали за Албания и там гинеха сред снежните преспи. Жените разговаряха пискливо, гласовете им бяха одрезгавели от непролетите сълзи и изблиците им от смях и песни току хлътваха в тежко мълчание — сякаш ненадейно погълнати от толкова много зинали гробове.

Съвсем неусетно ни бе приближила тази война откъм морето; постепенно, подобно облаците, които тихомълком превземат хоризонта от край до край. Но все още не беше избухнала. Само слухът за нея стягаше сърцето, изпълваше го ту с надежда, ту със страх. Отпърво като че вещаеше края на така наречения цивилизован свят, но тази надежда скоро се оказа напразна. Не, както винаги това щеше да бъде краят просто на добротата и безопасността, на умерените средства; краят на творческите надежди, на безгрижието и радостта. Ала всичко друго по отношение на човека щеше да намери потвърждение и доказателство; дори може би известна доза истинност взе да се оформя иззад външната показност, защото смъртта изостря усещанията и пропуска до нас по-малко от полуистините, с които обикновено живеем.