Лоренс Даррелл - Клия

Стояхме изправени между двата пейзажа, измъчвани от неохота да се разделим с единия и от копнеж да срещнем другия. Затаили дъх, неподвижни като чайки, кацнали върху стръмна скала. И ето, несходните образи вече се смесваха, сепваха ме насън. Например островът и моята къща там, опушено сребристите листа на маслините и бадемите, сред които се лутаха червеноноги яребици… потъналите в тишина горски усои, където само козелското лице на Пан можеше да се мерне. Простото прозирно съвършенство на формите и цветовете не приемаше мрачните предчувствия, които ни връхлитаха. (Небе, пълно с падащи звезди, изумруденият прилив, пустите плажове, писъкът на чайки над белите, извеждащи на юг пътища.) Ала този свят на елинизма бе вече пропит с мириса на забравения град — издадена в морето суша, където потни морски капитани преливаха и преяждаха до смърт, пресищаха зажаднялата си похот в прегръдките на черни робини с очи на покорен спаниел. (Огледалата, сърцераздирателната песен на сладкопойни закачулени канарчета, бълбукането на наргилета с розова вода, ароматът на пачули и китайски тамян.) Изяждаха се едно друго, тези мои несъвместими мечтания. И аз отново видях приятелите си (не само като имена), а вече озарени от решението за моето отпътуване. Този път те не бяха само сенки от писанията ми, а живи хора от плът и кръв — дори и мъртвите сред тях. Нощем отново се разхождах по онези криволичещи улички с Мелиса (в съзнанието ми тя стоеше някъде отвъд скръбта, макар и в сънищата си да знаех, че е мъртва), двамата спокойни, хванати под ръка; тънките й крака пристъпваха като поклащаща се ножица. Навикът й да притиска бедрото си към моето на всяка крачка. Сега вече взорът ми поглъщаше всичко това с обич — дори старата памучна рокля и евтините обувки, с които излизаше в празничен ден. Ето, пак не бе успяла да заличи с пудра любовната синина на врата си… После тя изчезна и аз се събудих с вик на скръб и съжаление. Зората вече се сипваше сред маслините, посребряваше неподвижните им листа.

Някъде по пътя в този мой откъслек от живота бях успял да си възвърна душевното спокойствие. Няколко ведри дни преди сбогуването — как само ги кътах в сърцето си, как се опивах от простотата им: огънят от маслинени съчки, който гореше в огнището и пламъците му осветяваха портрета на Жюстин, който щеше да бъде опакован последен, играеха и проблясваха върху очуканата маса и стола до нея, върху синята емайлирана саксия с подранилата циклама. Какво общо имаше градът с всичко това — една егейска пролет, увиснала като на тънка нишка между зимата и първите бели пухкави облачета на бадемовия цвят? Той си оставаше само нищо неозначаваща дума, изписана върху страничното поле на съновидение; или, може би, име, което умът повтаря в ритъма на ежедневието, което е само желание, пулсиращо в такт с разтупканото сърце. Наистина обичах всичко тук, но нямах сили да остана; градът, който сега вече знаех, че мразя, таеше в себе си нова примамка за мен — възможността да преоценя онова свое преживяване, което ме бе белязало за цял живот. Трябваше да се върна още веднъж, за да бъда в състояние да го напусна завинаги, да се отърся от него. Ако съм говорил за времето, то е, защото зреещият в мен писател най-накрая се бе научил да обитава онези пустеещи пространства, които времето пропуска — бе започнал, така да се каже, да живее помежду тиктаканията на часовника. Вечното настояще, което е истинската история на този колективен анекдот човешкият ум; когато миналото е мъртво, а бъдещето се свежда до желания и страхове, какво остава освен този случаен миг, който не може да се измери, нито пропусне? За повечето от нас така нареченото Настояще е като разточителна трапеза, която ни се показва и още преди да успеем да се пресегнем към пищните й блюда, някой мигом ни я отнема сякаш с магическа пръчка — преди да сме си взели и една хапка. Подобно на мъртвия Пърсуордън и аз се надявам скоро да мога да кажа: „Не пиша за хора, които нито веднъж не са си задали въпроса: «В кой момент започва истинският живот?»“

Празни мисли витаеха в главата ми, докато лежах проснат върху една равна скала над морето и замислено дъвчех портокал, отвред обграден със самота и уединение, които много скоро щяха да бъдат погълнати от града; умислената лазурна мечта, наречена Александрия, стоеше и като някакво престаряло влечуго се припичаше на фараоновата светлина, която хвърляше бронзови отблясъци откъм голямото езеро. Убежище на великите сладострастници на историята, отдали телата си на огледала и стихове, на преживящите стада от момчета и жени, на спринцовката във вената, на лулата с опиум и злоядите, лишени от апетит целувки на живата смърт. Продължих мислено да се разхождам по тези улици със съзнанието, че те са мостът, свързващ не просто човешки епохи, а целия биологически спектър на сърдечните влечения — от екстаза на изрисуваната Клеопатра (колко странно, че лозята са открити именно тук, недалеч от Тапосирис) до фанатичната набожност на Хипатия (изсъхнали лозови листа, целувките на мъченик). И още по-странни видения: Рембо, ученик на Стръмния път, е вървял тук с пояс, пълен с жълтици. Мургави съногадатели, политици, евнуси, и те са като ята от птици с пъстроцветна перушина. Измъчван от състрадание, желание и страх, пред очите ми градът отново се простря, населен с лицата на моите приятели и на много александрийци. Знаех, че трябва да го изживея наново и този път завинаги.

Читать дальше