Лоренс Даррелл - Клия

В срещуположния край на огромното пристанище вече се виждаха свидетелствата за новия свят, който приближавахме: дълги редици камиони и линейки, бариери и байонети, понесени от гномската раса на мъже в каки и сини униформи. Навред цареше неспирен, усърден и тежък труд. Фигурите на дребни троглодити току изникваха от железните клетки и пещери покрай пристанищните скели, щураха се в изпълнението на всевъзможни задачи. Виждаха се и разцепени надве кораби, като в напречен разрез, с изтекли навън димящи вътрешности, кораби, претърпели цезарово сечение, а вътре в отворените им рани пълзеше безкрайна мравешка върволица от войници и моряци, прегърбени под тежестта на метални кутии, противогази, денкове, говежди плешки и бутове, окървавили раменете им. Виждаха се отворени пещи и на фона на блъвналите отвътре пламъци се открояваха белите шапки на мъже с лопати, които вкарваха и изкарваха самуни хляб. Цялата тази дейност, макар и огромна по обхват, се извършваше мудно и умислено, сякаш с нарочно забавено темпо — подтиквана по-скоро от инстинкта на расата, отколкото от нейните нужди и апетити. И докато тишината тук имаше само относителна стойност, все по-рязко се прокрадваха отделни звуци — конкретни и властни: подкованите ботуши на караул по калдъръма, протяжното скрибуцане на влекач, отчетливото ручене на корабна сирена, което напомняше уловена в паяжина гигантска синя муха. Всичко това беше част от новопридобития град, към който щяхме да принадлежим оттук нататък.

Приближавахме се все по-близо и по-близо, търсехме място да пуснем котва сред по-малките съдове в басейна; къщите вече добиха височина пред очите ни. Ето, дойде моментът на изпитанието и сърцето ми затупка в гърлото (както се казва в един израз), защото вече бях зърнал силуета на мъжа, който знаех, че ще дойде да ни посрещне — стоеше ей там на пристана. Беше се облегнал на една линейка и пушеше. Нещо в позата му ми подсказа, че това е Несим, въпреки че все още не бях сигурен. Чак когато хвърлиха въжетата и акостирахме, видях с разтупкано сърце (разпознах го неуверено, макар и дегизиран като Каподистрия), че това наистина е моят приятел. Несим!

Носеше съвършено непозната за мен черна превръзка на едното си око. Беше облечен с дълъг син войнишки шинел с подплънки на раменете, който стигаше до под коленете му. Беше нахлупил фуражката си ниско над очите. Изглеждаше много по-висок и слаб, отколкото го помнех — може би поради тази униформа, която представляваше странна комбинация от шофьорска ливрея и авиаторско облекло. Изглежда, усети вторачения ми поглед, защото изведнъж се изпъна, застана мирно, заоглежда се и след миг ни видя. Хвърли цигарата и с добре познатата ми елегантна походка забърза към нас, като се усмихваше притеснено. Махнах му, но той не отвърна, въпреки че когато тръгна към нас, почти ни кимна.

— Виждаш ли там? — казах й аз със свито сърце. — Ето го, идва. Това е твоят баща.

Тя отвори широко очи и сякаш замръзна на място, ала не изпусна от погледа си високата фигура, която се приближи и спря на метър-два от нас, трепетно усмихната. Наоколо моряците бяха заети с въжетата. Шумно хвърлиха подвижното мостче. Не можех да реша дали тази зловеща черна превръзка на едното му око усилваше или уронваше предишната му изисканост. Той свали фуражката си, като продължаваше да се усмихва стеснително и някак печално, приглади косата си назад и пак я сложи.

— Несим! — извиках аз и той кимна мълчаливо. Глуха тишина обви ума ми, когато детето стъпи на подвижното мостче. Затича се в захлас, като омагьосана по-скоро от мисълта за бащиния образ, отколкото от видяната действителност. (Тогава поезията по-истинска ли е от наблюдаваната реалност?) С протегнати напред ръце като лунатичка тя се изсмя тържествуващо и се хвърли в обятията му. Пристъпих тежко-тежко след нея, а докато продължаваше да се смее и да я притиска към себе си, Несим ми подаде ръката си с липсващия пръст. Сякаш птичи нокти се впиха в дланта ми. От устата му излезе сухо сподавено стенание, което побърза да потисне, като уж се прокашля. И това беше всичко. Детето увисна на врата му като ленивец на клон и обви крачка около кръста му. Аз просто не знаех какво да кажа, само стоях загледан в единственото му, ала проницателно и схватливо око. При слепоочията косата му беше съвсем побеляла. Не смеех да стисна ръката му с липсващия пръст така силно, както бих искал.

— Значи дойде време пак да се видим.

Той отстъпи рязко назад и приседна върху близкия кнехт, после затърси табакерата, за да ми предложи забравеното удоволствие от една френска цигара. И двамата стояхме като истукани. Кибритът му бе влажен и едва запали клечката.