Лоренс Даррелл - Клия

— Помбал!

— Дарли!

Като продължаваше нежно да държи ръцете ми, с насълзени очи той ме придърпа към една от каменните пейки покрай морето и тежко се отпусна. Помбал имаше много елегантен вид. Твърдо колосани маншети. Тъмната брада и мустаци му придаваха внушителен и в същото време някак безутешен вид. Но като се изключат тези уловки, той изглеждаше съвсем непроменен. Надничаше изпод дегизировката си като Тиберий в карнавална премяна. Дълго и безмълвно се гледахме един друг, силно разчувствани. И двамата знаехме, че мълчанието, към което се придържахме, бе пропито от мъка по падането на Франция — събитие, което символизираше съвсем ясно душевния срив на цяла Европа. Приличахме на опечалени пред невидим гроб, навели глави в двуминутно мълчание в памет на непоправимия крах на човешката воля. В ръкостискането му усетих срама и отчаянието на тази белязана от позор трагедия и отчаяно затърсих думи, които биха могли да го утешат, да го уверят, че самата Франция не може никога да загине, докато в света се раждат творци. Ала сегашният свят на армии и битки беше твърде напрегнат и твърде конкретен, буквален, затова и тази моя мисъл би изглеждала ненавременна и второстепенна, защото изкуството означава свобода, а именно тя беше застрашена сега. Най-накрая се сетих какво да кажа:

— Горе главата! Днес навсякъде видях да се вее знамето с малкия син лоренски кръст.

— Значи разбираш — измънка той и отново стисна ръката ми. — Знаех си, че ще разбереш. Дори когато най-безпощадно си я критикувал, винаги си знаел какво означава тя за нас, както и за теб. — Извади чиста носна кърпа, издуха носа си така шумно, че се стреснах, и после пак се облегна назад. Изведнъж се превърна в предишния Помбал, в стеснителния, дебел и неукротим Помбал, какъвто го помнех от старото ни познанство. — Толкова много неща има да ти разказвам. Сега идваш с мен. Веднага! Не искам да чуя нито дума. Да, точно така. Това е колата на Несим. Купих я, за да я спася, да не попадне в египетски ръце. Маунтолив ти е осигурил чудесна работа. Аз продължавам да живея в стария апартамент, но сега вече сградата е наша. Ти можеш да разполагаш с целия горен етаж. Ще бъде като едно време. — Заля ме с поток от думи, обърка ме с безбройните перспективи, които описваше така набързо и с толкова поверителен тон, че очевидно не очакваше ни отговор, нито коментар. Английският му бе станал почти съвършен.

— Като едно време — промълвих.

Но ето че тлъстото му лице се сгърчи сякаш от болка и той изохка, притисна длани между коленете си и рече:

— Фоска! — Направи комична гримаса и ме зяпна. — Не знаеш, нали? — Изглеждаше ужасен. — Влюбен съм в нея.

Изсмях се, ала той поклати глава.

— Не. Недей да се смееш.

— Защо не, Помбал?

— Умолявам те. — На лицето му се изписа отчаяние, наведе се напред, сниши глас и се приготви да сподели нещо с мен. Устните му помръднаха безмълвно. Очевидно, че ставаше дума за нещо важно и трагично. Най-накрая се реши, очите му плувнаха в сълзи и той рече: — Ти не разбираш. Je suis fidele malgre mot 5 5 Верен съм, въпреки себе си. (фр.) — Б.пр. . — Пое си въздух като риба на сухо и повтори: — Malgre moi . Никога преди това не ми се беше случвало, никога .

Сетне изцвили жално със същото безпомощно изражение на лицето си. Как можех да не се изсмея? Като с едно щракване на пръстите той ми върна моята стара Александрия — съвършено същата, непокътната, защото никакъв спомен за нея не можеше да бъде пълен без влюбения за пореден път Помбал. Моят смях го зарази. Разтресе се като медуза.

— Стига! — заповяда ми той с комичен патос, после от гъсталака на брадата му се чу сподавено хихикане: — При това не съм спал с нея. Нито веднъж. Ето кое е най-налудничавото, разбираш ли? — Тези думи ни накараха да избухнем в още по-невъздържан смях.

Шофьорът натисна леко клаксона, като по този начин искаше да му напомни за себе си и за това, че го чака работа.

— Ела! — извика ми той. — Трябва да занеса едно писмо на Пордър преди девет. После ще те оставя в апартамента. Ще обядваме заедно. Между другото, и Хамид е при мен; той много ще ти се зарадва. Хайде, побързай!

Нямах време да формулирам измъчващите ме съмнения, затова грабнах пакета с дрехите и тръгнах с Помбал към добре познатата ми кола. Тапицерията й миришеше на скъпи пури и смазка. През целия път до френското консулство приятелят ми не спря да говори и аз с удивление установих, че отношението към шефа му се е променило. Старото огорчение и вражда бяха изчезнали. И двамата бяха напуснали постовете си в различни столици (за Помбал това беше Рим), за да се присъединят към египетския клон на „Свободна Франция“. Сега вече говореше за Пордър с нежна привързаност.