Лоренс Даррелл - Клия

Продължихме да се храним в мълчание, след което той избухна:

— Но какво да правя аз с това достойнство? Кажи ми, моля те. Ние само си говорим и все пак това ми стига. — Изрече го с едва доловимо презрение.

— А той?

— Той е изключително добър и мил човек — въздъхна Помбал. — С онази типично британска доброта, за която Пърсуордън обичаше да казва, че представлява нещо като натраплива невроза, породена от скуката в английския начин на живот, често навяваща мисли за самоубийство! Той е красив, жизнерадостен, говори три езика. И все пак… не толкова, че е студен, а по-скоро сдържан — искам да кажа, някъде дълбоко в себе си. Не мога да определя дали е типичен англичанин или не. Във всеки случай олицетворява представата за честта, така както са я разбирали трубадурите. Не че ние, европейците, не държим на честта, разбира се, но обикновено не стигаме до крайност. Трябва ли самодисциплината да бъде нещо повече от временна отстъпка пред установения начин на живот? Не се изразявам добре. Всъщност, когато си мисля за техните отношения, аз наистина се чувствам объркан. Ето какво искам да кажа: изхождайки от своята огромна, типично английска самонадеяност, той наистина е убеден, че чужденците не са способни на вярност в любовта. От друга страна, тя, бидейки верен на себе си човек, върши само онова, което смята, че трябва, без да се насилва и преструва. Тоест действа според собствените си усещания за нещата . Според мен, ако той я обичаше истински в смисъла, в който аз разбирам любовта, тогава нямаше всеки път да се държи, като че снизходително й е подал ръка за помощ, за да я извади от някакво непоносимо положение. Изглежда, дълбоко в себе си, макар самата едва ли го съзнава, тя усеща, че я гнети някакво чувство за несправедливост; но му е вярна, изпитвайки в същото време… как да кажа? Едно леко презрение. Не знам. Ала тя го обича по този малко странен начин — всъщност единствения, който той й позволява. Тя е човек с деликатни сетива. Ала така се получава, че нашата любов — в която никой от двама ни не се съмнява, която сме си признали един на друг и сме приели — остава някак подвластна на тези любопитни обстоятелства. Тя, разбира се, ме прави щастлив, но и малко несигурен в себе си; понякога ме кара да се бунтувам. Усещам как в любовта ни започва да се прокрадва разкаянието — това славно приключение на духа! И тя се обагря от неговото мрачно отношение, което прилича на изкупление. Чудя се дали любовта на една femme galante 11 11 Благовъзпитана, благородна жена (фр.) — Б.пр. трябва да бъде точно такава. Що се отнася до него, той е просто рицар от средната класа, който, бих казал, е точно толкова неспособен да причини болка, колкото и да дари някого с физическо удоволствие. Но все пак си остава изключително мил, грижовен и почтен мъж. По дяволите, не може да се обича разсъдливо, с чувство за справедливост, нали така? Някъде той бърка, някъде се проваля в нейните очи, без дори да го съзнава. А според мен и тя не си дава сметка за това, не го е осмислила. Ала когато са заедно, в общуването им се усеща нещо непълно, неспоено, частично, само едва скрепено чрез навика и добрите обноски. Давам си сметка, че не е редно да говоря така, но само се опитвам да ти опиша онова, което виждам. Иначе сме добри приятели и аз наистина се възхищавам от него; когато си идва в отпуск, редовно вечеряме тримата навън и бистрим политиката. Пфу!

Той се облегна на стола, изтощен от собствения си разказ, прозя се уморено и погледна часовника си.

— Предполагам — каза, вече по-сдържано, — че тези нови страни на хората тук ще ти се сторят много забавни; всичко ти звучи доста странно, нали? Например сестрата на Пърсуордън, Лиза — знаеш ли я? Тя е напълно сляпа. Ние всички смятаме, че Маунтолив е лудо влюбен в нея. Отначало тя пристигна тук, за да прибере ръкописите на брат си и да набави допълнителен материал за книга, посветена на неговия живот и творчество. Така се твърдеше. Както и да е, оттогава гостува на посолството. Когато той е по работа в Кайро, редовно я посещава! Сега изглежда някак нещастен — може би така говорят и за мен. — Той стана и пак отиде до огледалото, после поклати глава решително. Не му личеше да е нещастен. — Е — призна си, — може и аз да греша.

Часовникът от лавицата над камината звънна и ние вдигнахме глави.

— Трябва да се връщам в службата. Имаме съвещание — рече той. — А ти? Ти какво ще правиш?

Казах му, че възнамерявам да отида в Карм Абу Гирг. Помбал подсвирна с уста и ме изгледа изпитателно.