Лоренс Даррелл - Клия

— А, значи ще видиш Жюстин — Замисли се, после сви рамене колебливо. — Сега е като затворничка, нали знаеш. Мемлик я остави под домашен арест. Много време мина, откакто никой не я виждал. И с Несим не знам какво става. Те с Маунтолив съвсем преустановиха отношенията си и аз, като официално лице, трябва да следвам тази линия на поведение, така че дори не съм правил опит да се срещнем. Искам да кажа, че не бих направил, дори и да беше позволено. Клия обаче го вижда понякога. Мъчно ми е за Несим. Когато беше в болница, тя не успя да си издейства разрешение да го посети. Въртележка, нали? Като в песента на Пол Джоунс. Нови приятелства, ала докато музиката спре! Но ти ще се върнеш, за да споделиш историята на този град, нали? Добре. Ще кажа на Хамид. А сега трябва да тръгвам. Желая ти късмет.

Възнамерявах да полегна за малко — кратка следобедна дрямка, преди колата да дойде да ме вземе, но бях толкова уморен, че щом сложих глава върху възглавницата, веднага съм потънал в дълбок сън; сигурно щях да откарам до другия ден, ако не беше шофьорът, който ме събуди. Още неразсънен, седнах в познатата ми кола и се загледах в езерата, палмите и водните колела, покрай които минавахме — египетският живот извън градовете: древен, пасторален, забулен в мъгли и миражи. Старите спомени се раздвижиха, някои ласкави и меки, други грапави като незаздравели рани. Струпеите на старите чувства, които се надявах скоро да обеля. Първата най-важна стъпка щеше да бъде срещата ми с Жюстин. Дали щеше да ми помогне, или попречи да преоценя онези скъпи на сърцето ми „реликви на чувствата“, както ги нарича Колридж? Не можех да зная. С всяка следваща миля тревогата и желанието се гонеха и догонваха в мен. Миналото!

Древни земи, ширнали се навред с цялата си праисторическа непокътнатост: потънали в самота езера, почти недокоснати от забързания ход на вековете, където, необезпокоявани от нищо, поколения пеликани, ибиси и чапли изживяват мудната си съдба до самия завършек. Гъстото зелено сукно на поляните от детелина гъмжи от змии и рояци комари. Пейзаж без птича песен, ала изпъстрен с бухали, папуняци и сини рибарчета, дето кръжат в небето, патрулират зорко и току клъвват мътните води на езерото. Глутници от подивели кучета душат неспокойно, търсят храна, биволи с наочници въртят в кръг водните колела във вечен мрак. Малки вади с диги от суха пръст и дъно, застлано със слама, се разклоняват навред и там друмникът може да коленичи за молитва. Египет! Издутите криле на малки лодки се полюшкват забързано по прииждащото пълноводие, а от време на време протяжен човешки глас или куплет от песен пронизва глухия му тътен. Кастанетите на вятъра щракат в сухата царевица, със съскане отскубват коравите остри листа. Под обстрела на едрите дъждовни капки течната кал избухва, пръска се във въздуха и го изпълва с миражи, зацапани от липса на перспектива. Напоена с вода, всяка купчинка кал набъбва до човешки бой, а човекът — до катедрални висоти. Цели отрязъци от небето и земята се разместват, отварят се като капак или се завъртат на пета и се обръщат наопаки. Стада овце нагазват в тези криви огледала и пак излизат, появяват се и изчезват, подкарани като с остен от трептящите носови подвиквания на невидими пастири. Сборище на пасторални гледки от забравената история на стария свят, която продължава да съществува редом с онази, дето сме наследили. Облаци от мушици с посребрени крилца се носят нагоре, проблясват като светулки, запалени от слънчевите лъчи. Тропотът от конски копита по засъхналата кал на този изгубен свят отеква като пулс и умът се зарейва сред було от преливащите цветове на дъгата.

Следвайки криволиците на зелените диги, човек най-сетне стига до старата къща, построена на кръстопътя на тъмновиолетовите канали, и вижда олющената избеляла боя на спуснатите кепенци, стаите, окичени с дервишки трофеи, с щитове от опъната кожа, окървавени копия и пищни килими. Градините са запуснати и глухи. Само малките фигурки върху дувара размахват целулоидните си криле — плашилата, които пазят къщата от уроки. Тук цари безмълвието на мъртвилото. Ала и цялата египетска провинция тъне в същата безутешна меланхолия: изоставена и запусната, тя съхне и се напуква под лъчите на наглото ослепително слънце.

Минаваш под арката и стъпките ти отекват по калдъръма в двора. Дали това ще бъде нова раздяла или връщане към изходната точка?

Още не зная.

Тя стоеше най-горе на дългата външна стълба и гледаше към тъмния двор подобно караул на пост. В дясната си ръка държеше многораменен свещник, който хвърляше мъждукащ кръг светлина около нея. Съвършено неподвижна като фигура в tableau vivanf 12 12 Жива картина (фр.) — Б.пр. . Стори ми се, че нарочно преиначи тона, с който за пръв път произнесе името ми, за да прозвучи равен и студен — сякаш отражение на някакво странно психическо състояние, което като че сама си бе наложила. Или може би, несигурна, че това съм аз, просто разпитваше мрака, мъчейки се да ме отпъди, сякаш бях натраплив тревожен спомен, отскубнал се и избягал от тъмницата на нейния ум. Но за мен познатият глас беше като разчупване на печат. Почувствах се като човек, разбуден след вековен сън, и докато бавно и внимателно я следвах по скърцащите дървени стъпала, усетих как над мен витае полъхът на едно ново самообладание. Бяхме изкачили половината стъпала, когато тя отново се обади, този път рязко, с нещо като изобличителни нотки в гласа.