Лоренс Даррелл - Клия

— Защо, Дарли? Защо!

Каза го така, сякаш питаше не просто съдбата или орисниците си, а самия порядък на вселената — толкова прочувствено прозвуча гласът й. Пламъкът на част от предишната й красота ме озари, разтърси ме като далечно ехо. Ала този парфюм! И толкова отблизо! Попилата в дрехите й миризма ме задушаваше, взе да ми се гади.

Изведнъж обаче притесненията ни като че изчезнаха и най-сетне успяхме да си поговорим човешки. Сякаш мехурът, който цяла вечер ни обвиваше в апатия, внезапно се пръсна.

— Това, което виждаш, е една много различна Жюстин — извика тя тържествуващо. — Но причината е пак у теб — в това, което си въобразяваш, че виждаш! — Думите й изтрополиха като бучки пръст по празен ковчег. — Как така стана, че ти не ме намрази? Да простиш такова предателство толкова лесно — защо, та това не е мъжествено? Да не мразиш вампир като мен? Това не е естествено. Значи не си в състояние да разбереш моето унижение, задето не мога да пирувам, не мога да се угощавам с теб, скъпи мой, да се угощава женската ми природа на любовница. Да, нека ти кажа истината: да те мамя ми доставяше огромно удоволствие, не мога да го отрека. Но изпитвах и някакво съжаление, задето ти предлагах жалко подобие на любов (ха! — отново тази дума), което бе пропито с притворство. Предполагам, че това отново е предателство спрямо безмерната женска суета: да лелееш най-лошото от два свята, от двете думи — любов и измама. Странно е, че сега, когато знаеш истината, и аз мога да ти предложа моята привързаност, вече не изпитвам нищо друго освен нарастващо презрение към себе си. Дали съм достатъчно жена, че да чувствам истинския грях срещу Светия дух като безчестие в любовта? Каква претенциозна глупост — защото самата природа на любовта е такава, че не признава честност.

Тя продължи да говори, без да ми обръща внимание, доказвайки несъстоятелността на моя живот, като фанатично пълзеше нагоре-надолу по паяжината, измислена от самата нея, създавайки образи, които секунди след това обезглавяваше пред очите ми. Какво се надяваше да докаже? После положи за миг главата си върху коленете ми и рече:

— Сега, когато мога на воля да обичам и мразя, колко жалко, че изпитвам само яд при вида на това твое новопридобито самообладание! В един момент ти ми се изплъзна. Но какво ли друго можех да очаквам?

Странно, но това беше самата истина. За най-голямо мое учудване за пръв път усещах, че наистина мога да я уязвя, дори да я покоря с едното си безразличие!

— Ала истината е — обадих се аз, — че у мен няма никаква омраза към миналото. Точно обратното — изпълнен съм с благодарност, защото това мое преживяване, може би само по себе си банално (дори, нищо чудно, и отвратително в твоите очи), ме обогати безмерно!

Тя се извърна рязко и рече троснато:

— Значи сега и двамата може да се посмеем.

Дълго време останахме така — загледани в тъмнината. Жюстин потрепери, запали си цигара и отново подхвана нишката на вътрешния си монолог.

— Аутопсия на несвършеното! Чудя се, какво ли си разбрал от всичко преживяно? В края на краищата няма жив човек, който да може да разбере другия, защото всеки от нас гастролира пред отделни хора с отделни, избрани измислици от собствения си аз! Ако питаш мен, ние всички се зяпаме един друг в пълно недоумение. Много след края на нашата връзка имаше моменти, когато, обзета от угризения, си въобразявах, че един ден може отново да станем любовници, вече върху основата на нови отношения. Какъв фарс! Представях си как те обезщетявам, изкупвам вината си пред теб, изплащам греховете си. Ала… в същото време знаех, че ти винаги ще предпочетеш собствената си митическа представа за мен, обрамчена от петте сетива, пред всяка друга истина. Сега обаче искам да ми кажеш кой от нас двамата се оказа по-големият лъжец? Аз излъгах теб, ти излъга себе си.

В друг момент и в друг контекст тези нейни наблюдения може би щяха да ме изпепелят, но сега те ми бяха необходими по един съвършено нов начин. „Колкото и трудно да е това, идва момент, когато човек трябва да се изправи лице в лице срещу истината“ — бе написал някъде Пърсуордън. Да, чак сега открих подхранващото въздействие на истината — студените ободряващи пръски от онази вълна, която винаги успява да ме придвижи по-навътре към себепознанието. Чак сега разбрах, че моята Жюстин наистина е творение на илюзионист, създадено върху сбърканата арматура на погрешно изтълкувани думи, действия, жестове. Нямаше място за обвинения; истинският виновник беше моята любов, която си бе измислила един образ, който да я подхранва. Нито пък ставаше дума за безчестие, защото всичко бе оцветено според нуждите на любовта сътворителка. Влюбените, подобно на докторите, скриват горчивите хапове в захаросана капсула, за да ги поглъщат по-лесно лековерните! Да, само това трябва да е било, дадох си сметка аз.