Лоренс Даррелл - Клия

Отново се настанихме върху диваните под светлината на свещите. Тя запали цигара със сребрист мундщук и запуши с къси отривисти всмуквания, което й даде сили да продължи монолога си, разгърна се в нощта, разля се като река в мрака.

— Когато всичко рухна в Палестина и агентите ни до един бяха разкрити и заловени, евреите веднага се нахвърлиха срещу Несим, като го обвиниха в предателство само защото беше в приятелски отношения с Маунтолив. Озовахме се между Мемлик и враждебно настроените евреи и изпаднахме в немилост. Евреите ме изгониха. Именно тогава се срещнах отново с Клия; имаше толкова много неща, които трябваше да узная, ала не смеех да й се доверя. Тогава Несим пристигна на границата, за да ме прибере. Приличах на полудяла жена. Бях изпаднала в пълно отчаяние! Той смяташе, че причината е в провала на нашите планове. Беше и това, разбира се; но имаше и друга, по-дълбока причина. Когато двамата действахме заедно като конспиратори, когато ни свързваха общата работа и опасностите, аз наистина изгарях от страст по него. Но да бъдеш под домашен арест с него, принуден да броиш бавно минаващите часове в компанията му… Знаех си, че ще умра от скука. Плачех и страдах точно като жена, насилена да се покалугери против волята си. О, ти едва ли ще можеш да разбереш, защото си европеец северняк. Как би могъл? Да си способна да обичаш един мъж всеотдайно, но само в едно-единствено негово проявление, така да се каже. Знаеш ли, когато не е в стихията си, а неговата стихия е действието, Несим не представлява нищо; човек пихтия, изобщо не прилича на себе си. Сякаш е лишен от собствения си аз и тогава не може да заинтересува никоя жена, да я плени. С една дума, той наистина е чист идеалист. Когато реши, че действа по волята на съдбата, тогава става неузнаваем. Именно в тази си роля успя да ме омагьоса, да ме запали със собствения си пламък. Но като съкилийник, като човек победен, той ме подтиква единствено към депресия, мигрена и най-банални мисли, като например за самоубийство! Ето защо от време на време впивам нокти в плътта му. От отчаяние!

— А Пърсуордън?

— О! Пърсуордън. Това е съвсем различен случай. Щом си помисля за него, винаги се усмихвам. С него моят провал се оказа от съвършено различен порядък. Чувствата ми към него бяха — как да кажа? — почти кръвосмесителни, ако щеш; като любовта към обичан, ала непоправим по-голям брат. Положих толкова усилия, за да спечеля доверието му. Но той беше много умен, или може би прекалено влюбен в себе си. Успя да се опази от моята любов, като ме разсмиваше! Все пак благодарение на него, макар и за кратко, добих трепетното усещане, че пред мен стоят открити и други начини на живот, стига да ги налучкам. Ала той беше голям хитрец. Обичаше да казва: „Творецът, обременен с жена, е като куче с кърлеж в ухото; дразни го, пие му кръвта, ама не може да го махне. Нима така е възможно да се развиваш?…“ Може би той беше толкова желан само защото бе съвършено недостижим. Трудно ми е да говоря за това. Лошото е, че една-единствена дума „любов“ служи за наименование на толкова много различни породи от едно и също животно. Всъщност Пърсуордън беше човекът, който успя да ме помири с разяждащата ме мисъл за онова изнасилване, спомняш ли си? Всички глупости, които Арнаути беше изписал в „Нрави“, всички онези психолози и психоаналитици!

Той направи само едно наблюдение и то попадна право в целта. Каза ми: „Очевидно, че тази поза ти доставя удоволствие, радваш й се като дете, а нищо чудно и сама да си я измислила. Прахосала си толкова време, за да преодолееш стореното ти въображаемо зло. Защо не се откажеш от тази измишльотина и не си кажеш, че случилото се е без значение, макар и да е било приятно? Всяка невроза се изпипва по мярка и се разиграва с определена цел!“ Странно, но няколко такива подмятания и едно иронично изсмиване ми действаха по-добре от загрижеността на толкова много други хора. Изведнъж усетих, че с помощта на неговите думи всичко се разлетя във въздуха, олекна ми и аз се отървах от бремето си. От лекотата ми се зави свят, дори ми прилоша. Това ме озадачи. После останах сама в едно разчистено от боклуци пространство. И отново усетих как ме обзема предишната парализа.

Млъкна, остана така известно време, после пак продължи: — И досега не знам как гледаше на нас. Сигурно с презрение — като на творци на собствените си беди. Човек едва ли може да го вини, че така ревностно пазеше тайните си. Ала и тях, изглежда, не успя да опази. Защото и той си имаше една така наречена задръжка, която по нищо не отстъпваше на моята — нещо, което непрекъснато разяждаше и убиваше чувствата му; тъй че в известен смисъл силата му се оказа една голяма слабост! Ти нищо не казваш, нараних ли чувствата ти? Надявам се, не, надявам се, че самочувствието ти е достатъчно силно, за да посрещне истината за отминалата ни връзка. Бих искала да ти кажа всичко, за да ми олекне и за да си изясним отношенията — разбираш ли? Искам да си призная всичко и да обърна нова, чиста страница. Слушай, дори през онзи първи, съвсем първи следобед, когато дойдох при теб — спомняш ли си? Ти веднъж ми каза колко важен е бил този момент за теб. Когато те сварих в леглото, беше изгорял от слънцето и се чувстваше зле — спомняш ли си? Е, тогава Пърсуордън току-що ме бе изритал от хотелската си стая и аз не бях на себе си от яд. Странно, като си помисля, но тогава всичко, което ти казах, бе предназначено за него, за Пърсуордън! В твоето легло аз прегръщах него и мислено на него се отдавах. И все пак имаше случаи, когато всичко , което чувствах и вършех, бе отправено, бе предназначено за Несим. Всъщност в дъното на боклучавото ми сърце стоеше Несим, както и планът. Най-съкровените въжделения на моя живот бяха свързани с това налудничаво начинание. Смей се, Дарли, сега вече може да се смееш! Хайде, изсмей се за разнообразие. Защо си увесил нос, защо? Ние всички сме в плен на емоционалното поле, което излъчваме около себе си — сам си го казвал. Може би единствената ни грешка е, че се стремим към истина, която нямаме сили да понесем, вместо да си кротуваме уж доволни с измислиците, които сами произвеждаме един за друг. — Тя се изсмя отривисто, иронично и отиде до края на балкона, за да хвърли димящия си фас в мрака. После се обърна, застана с лице към мен, много сериозна, като че си играеше с малко дете, потупа леко длани и взе напевно да произнася имената. — Пърсуордън и Лиза, Дарли и Мелиса, Маунтолив и Лейла, Несим и Жюстин, Наруз и Клия… Ето сега с тази свещ ще отида да ги приспя, а с тази брадва ще ги обезглавя. Тази странна комбинация би трябвало да заинтересува някого; или пък е само безсмислена демонстрация на фойерверки, действията на човешки същества или на потънали в прах кукли, които могат да бъдат захвърлени в тъмния ъгъл на писателския ум? Мисля, че и ти си задаваш този въпрос.