Лоренс Даррелл - Клия

„Превръщаме се в онова, за което си мечтаем“ — обичаше да казва Балтазар и все търсеше между големите сиви камъни на калдъръма ключето на своя часовник, който е Времето. „В действителността, в материалния свят ние постигаме само картините, сътворени от нашето въображение.“ Градът обаче не дава отговор на подобни твърдения. Като огромна ленива анаконда се е свил на кълбо около сънливите си обитатели, сякаш се е уединил, за да смели погълнатото. И сред извивките на лъскавата му кожа клетият човешки род следва хода на нещастното си съществуване, без да разбира, без да вярва, само повтаря до безконечност заучените си жестове на отчаяние, покаяние и любов. Философът Демонакс казва: „Никой не иска да е зъл“, и е бил наречен циник заради страданията си. А Пърсуордън в друго време и на друг език добавя: „Дори и полуразсънен да живееш сред сомнамбули, отначало е страшно. После човек се научава да се преструва!“

Отново усетих атмосферата на града вътре в мен, повехналите му красоти протягат пипалата си, за да ме спипат. Представих си настъпването на нови сезони, летата, пълни с отчаяние, нови атаки от „байонетите на времето“. Животът ми млад ще изгние в душни кантори под хладния полъх на електрически вентилатори, под светлината на прашни голи крушки, провесени от напукани тавани с олющената боя на уж току-що ремонтирани помещения. В кафенето „Ал Актар“, седнал пред зелената ментовка, заслушан в сърдитите мехурчета на наргилетата, ще имам време да изуча дълбоката глухота, която настъпва след всяко провикване на амбулантните търговци и звучното трополене на зарчетата по дъската за табла. Същите стари сенки минават и отминават покрай джамията Наби Даниил, блестящите лимузини на банкерите са подкарали драгоценния си товар от заможни дами към бридж партита, към синагогата, към запердените стаички на гадателки и към най-луксозните кафенета на града. Навремето всичко това имаше силата да ме докосне, дори нарани. А сега? Откъси от мелодия, бликнала от едно кафене с алена тента, ми напомниха за Клия, която веднъж подхвърли: „Музиката е сътворена, за да засилва човешката самота.“ Разхождах се тук с любопитство, дори с разнежено сърце, само защото за мен градът беше нещо, което сам съм дефлорирал и в чиито обятия се бях научил да придавам особен смисъл на съдбата. Тези порутени дувари с изронена мазилка, варното мляко на белосаните стени, което се бе напукало на милион люспици с цвета на стрида, приличаха на кожата на прокажените, които стенеха тук, в покрайнините на арабския квартал; но това беше само кожата, само обвивката на мястото, която се лющеше, напукваше се под лъчите на слънцето.

Дори войната се бе примирила с този град и всъщност бе стимулирала търговията. Цели войскови части се скитаха безцелно с мрачния вид на непоколебимо отчаяние, с който всички англосаксонци се отдават на удоволствията си; а жените им, напълно лишени от привлекателност, бяха облечени в униформи, които им придаваха вид на изгладнели вълчици — сякаш още миг и ще излочат топлата кръв на младенците. Публичните домове процъфтяваха, разраснаха се и тържествуващо погълнаха целия квартал около стария градски площад. Противно на всички очаквания, войната бе заразила града с някакво карнавално опиянение; дори нощните бомбардировки над пристанището бързо се забравяха през деня, хората свиваха рамене и бързаха да ги загърбят, както се прави с мъчителните кошмари, всъщност спомняха си за тях като за някакво ненадейно възникнало неудобство. И това бе единственото изключение. За хората като че нищо не се беше променило. Брокерите продължаваха да седят наклякали по стъпалата на клуба „Мухамад Али“ и да преплюнчват вестниците. Старите конски кабриолети продължаваха да потропват забързано в изпълнение на всевъзможни услуги. Тълпи от разхождащи се хора изпълваха белия Корниш, възползвайки се от мекото пролетно слънце. По балконите бяха накацали приказливи момичета и простираха мокри чаршафи. Александрийци продължаваха да се движат в затворената, обагрена в мораво циклорама на живота, който си въобразяваха, че водят. („Животът е по-сложен, отколкото си мислим, ала и много по-прост, отколкото дръзваме да си представим.“) Момичешки гласове — насечени арабски четвърт тонове, а от синагогата долита металическо жужене, прекъсвано от време на време от звуците на систрум. В Бурсата 14 14 Стоковата борса. — Б.пр. врявата е огромна, пищят, подобно стенещо от болка огромно животно. Сарафите подреждат парите си като сладки на витрина. Паши с алени фесове са се разположили в коли, прилични на блестящи саркофази. Джудже свири на мандолина. Едър евнух с пръстен от гранат, голям колкото брошка, се тъпче с пасти. Безкрак мъж върху дъска на колелца пелтечи нещо, мучи и се лигави.