Лоренс Даррелл - Клия

Балтазар изстена, или по-скоро изграчи шумно, после изпълзя от завивките си — изглеждаше ужасно смешен във вълнения си гащеризон — и взе да рови в чекмеджетата на шкафа за носна кърпа. Обърна се към огледалото и му рече:

— Най-крехката, най-лесно уязвимата и най-трагичната от всички наши илюзии е тази да вярваме, че с действията си можем да увеличим или намалим общия сбор на доброто и злото в света. — После поклати мрачно глава, върна се в леглото, разпуха възглавниците, подпря ги зад гърба си и додаде: — А онова дебело добиче, отец Пол, ми говори за благосклонно приемане на света. Такова отношение може да има само след пълното признаване на необятността на злото и доброто, тогава, когато човек сам е населявал тази необятност и я е изследвал до дъно без каквито и да било морални и прочие задръжки, чрез собствената си ограничена способност за проникновено разбиране — това трябва, за да приемеш света такъв, какъвто е. Каква само задача наистина! Ето, лежа тук, времето минава и аз си мисля за него. Време от всякакъв вид се процежда през стъкленицата на пясъчния часовник: „време незапомнено“, „засега“, „открай време“, „от памтивека“; времето на поета, на философа, на бременната жена, на календара… Дори и онова „времето е пари“, и то влиза в сметката; а после, като си помислиш, че според фройдистите парите са изпражнения, тогава значи това се отнася и до времето! Дарли, ти се появи точно навреме, защото утре аз ще бъда реабилитиран с помощта на моите приятели. Идеята принадлежи на Клия. Отдавна ме притеснява мисълта за това как отново ще се появя пред обществото след всичките магарии, които извърших. Как отново ще погледна града в очите — това е моят проблем. Само в такива моменти човек разбира кои са истинските му приятели. Утре една малка групичка от тях ще дойде тук. Аз ще ги чакам облечен, ръцете ми ще бъдат превързани по-дискретно, ченето — на място, и разбира се, ще трябва да нося черни очила. Маунтолив, Амарил, Помбал и Клия — по двама от двете ми страни. Така ще извървим цялата улица „Фуад“, после ще седнем на тротоара пред „Паструди“ да изпием по едно кафе. Няма да бързаме. Маунтолив е запазил най-голямата маса за обяд в „Мухамад Али“ и е поканил двайсет души, за да отпразнуват моето възкръсване от мъртвите. И този красив жест на солидарност със сигурност ще успее да сложи на място злите езици и подигравателните усмивки. След това съм поканен на вечеря у семейство Червони. И с тази всеотдайна помощ, на която за щастие мога да разчитам, аз се надявам да си възвърна изгубеното доверие, най-вече на моите стари пациенти. Много мило от страна на приятелите ми, нали? И съвсем в традициите на града. Сега вече мога да си отдъхна, да се усмихна — една блестяща усмивка, на която само Пиер ще гледа с умиление: умилението на майстора към неговото творение. — И той вдигна бинтованите си ръце, както боксьор влиза в ринга, и с мрачен вид приветства въображаемата публика. После се отпусна назад, потъна тежко във възглавниците и отново ме изгледа. Очите му излъчваха блага тъга.

— Къде е Клия? — попитах.

— Тук си е. Беше при мен вчера следобед и питаше за теб.

— Несим каза, че е заминала нанякъде.

— Може да е отишла до Кайро, но само за следобеда. А ти къде беше?

— Пренощувах в Карм.

Последва дълга пауза, в която ние мълчаливо се изгледахме. Очевидно, че главата му гъмжеше от въпроси, с които тактично избягваше да ме бомбардира; а самият аз чувствах, че има още много неща, които не мога да обясня. Взех една ябълка и я захапах.

— А писането? — попита той след дълго мълчание.

— Спрях го. За момента не съм в състояние да продължа. Някак не мога да съчетая истината с измислицата, която е така необходима на всяко изкуство, стига двете да не са съшити с бели конци. Замислих се за това, когато бях в Карм и отново видях Жюстин. Знаеш ли, въпреки фактическите грешки на ръкописа, който ти бях изпратил, в образа й като че имаше повече поетическа истина — дори, ако щеш, и психографическа. Защото творец, който не умее да споява елементите, рано или късно се проваля. И аз не съм на прав път.

— Не разбирам, защо? Самото това откритие би трябвало да те насърчи, вместо да те смущава. Имам предвид изменчивостта на всяка истина. Зад всеки факт могат да стоят хиляди мотиви и всичките да са еднакво валидни, защото всеки факт има хиляди страни. А и колко много истини съществуват, които нямат нищо общо с каквито и да било факти! Твое задължение е да ги проследиш. Във всеки миг многообразието е до нас. Защо, Дарли? Това би трябвало да те вдъхновява, да придаде на твоето писане заоблените форми на бременна жена.