Лоренс Даррелл - Клия

— Точно обратното, то ми пречи. Поне за момента. А сега, когато вече отново се намирам в истинската Александрия, от която съм заимствал толкова много от моите описания, не чувствам нужда да пиша — или поне да пиша нещо, което не отговаря на високия критерий, който според мен лежи в основата на всяко изкуство. Спомняш ли си какво бе написал Пърсуордън: „Романът трябва да представлява гадаене по изкормените вътрешности, а не подробен репортаж за мача, който се разиграва на поляната в някое абатство!“

— Да, спомням си.

— Така трябва да бъде. Ала сега аз отново съм изправен лице в лице с моите модели и не желая да ги преправям и скалъпвам. Ако започна отново, ще ги разгледам от съвсем друг ъгъл. Но все още има толкова много неща за всички вас, които не зная, а и по всяка вероятност никога няма да науча. Например Каподистрия, къде е неговото място?

— Говориш така, сякаш знаеш , че е жив.

— Мнемджиян ми каза.

— Да, загадката не е много сложна. Той работеше за Несим, но направи голям гаф и се компрометира. Трябваше да изчезне. За негов късмет това съвпадна с пълния му банков банкрут. Парите от застраховката му бяха жизнено необходими! И тогава Несим осигури обстановката, а аз — трупа. Нали знаеш, че получаваме доста трупове от всякакъв вид. Просяци. Хората дори си даряват телата, всъщност продават ги приживе за определена сума. Медицинските училища имат нужда от тях. Не беше трудно да се намери труп, при това сравнително пресен. Веднъж се опитах да ти намекна за случилото се, но ти не ме разбра. Така или иначе, всичко мина по мед и масло.

Сега Да Капо живее в една красива кула, като дели времето си между тайните на черната магия, която изучава усърдно, и някои поръчки от Несим, които получава във връзка с неговите планове — но за тях аз не знам нищичко. Истината е, че много рядко срещам Несим, а Жюстин изобщо не съм я виждал. Въпреки че могат да приемат гости след специално разрешение от полицията, те никого не канят в Карм. Само от време на време Жюстин се обажда да си побъбри с някого, и толкоз. Ти, Дарли, си бил обект на специална привилегия. Сигурно сами са ти извадили разрешително. Но аз се радвам, че те виждам във форма и с по-бодър дух. Направил си стъпка напред в правилната посока, нали?

— Не знам. Просто по-малко се тревожа.

— Този път ще бъдеш щастлив. Усещам го; много неща са се променили, но и много са си същите. Маунтолив ми каза, че те е препоръчал за цензор и че по всяка вероятност ще останеш в апартамента на Помбал, докато успееш да си намериш по-подходящо жилище.

— Още една загадка! Аз почти не познавам Маунтолив. Защо изведнъж е решил да играе ролята на мой благодетел?

— Не знам, може би заради Лиза.

— Сестрата на Пърсуордън ли?

— Отседнали са в лятната резиденция за няколко седмици. Предполагам, че или той, или и двамата ще те потърсят много скоро.

Някой почука на вратата и един слуга влезе, за да почисти апартамента; Балтазар се надигна от леглото и взе да се разпорежда. Аз станах да си вървя.

— Има само един проблем — обади се той, — който не ми дава мира. Да оставя ли косата си в тоя вид? Когато не е боядисана, приличам на сто и седемдесет годишен старец. Но от друга страна пък, по-добре да я оставя така, като символ на моето възкресение от мъртвите, на моето завръщане като човек, пречистен от суетата на света. Какво ще кажеш? Да, да, няма да я пипам. По-добре така да се появя.

— Защо не хвърлиш ези-тура?

— Може и това да направя. Тази вечер трябва да се поупражнявам да ходя малко из стаята; странно колко слаб се чувства човек, като се залежи. Две седмици на легло и краката отказват да ти служат. А утре не бива да падам, защото хората ще си помислят, че пак съм се напил, и това ще ме довърши. Що се отнася до теб, Дарли, ти трябва да откриеш Клия.

— Ще се отбия до ателието й. Може би работи.

— Радвам се, че се върна.

— Странно наистина, но и аз се радвам.

Сред пъстрото безредие на уличния живот човек неволно се превръща в един от древните жители на града, сякаш излязъл от гроба, за да го посети. Къде бих могъл да намеря Клия?

Нямаше я в апартамента, въпреки че пощенската й кутия беше празна, което означаваше, че е прибрала писмата и е отишла да ги изчете, докато си пие капучиното, както обичаше да прави. И в ателието нямаше никого. Това обаче беше в тон с моето настроение. Реших, че сигурно ще я открия в някое от любимите ни заведения, и затова тръгнах бавно по улица „Фуад“ в посока към „Бодро“, към кафенетата „Золтан“ и „Кокен“. Но от нея нямаше и следа. В „Кокен“ един възрастен келнер, който ме позна, ми каза, че рано сутринта я е видял да върви по „Фуад“ с папка под мишница. Продължих да обикалям, като от време на време надничах през уличните витрини, отбивах се в антикварните книжарници, докато най-накрая стигнах в „Селект“ на крайбрежния булевард. И там я нямаше. Поех обратно към собствения си апартамент, където намерих бележка от нея, че е заета и ще ме потърси чак в късния следобед; това ме подразни, защото означаваше, че трябва да прекарам почти целия ден сам, но изведнъж се сетих, че сега е моментът да се подстрижа в новата бръснарница на Мнемджиян и да се насладя на фараонския й разкош („Банята с природна сода“ — така я наричаше Пърсуордън.) Освен това щях да имам време и да си разопаковам багажа.