Лоренс Даррелл - Клия

— А какво е написала съдбата в дъното на чашката ти?

— Неочаквана среща!

— Пак си измисляш.

Следобедът беше мрачен и здрачът се спусна рано. Виолетовите лъчи на залеза вече променяха перспективата, удължавайки улиците покрай морето. Качихме се на стар кабриолет, теглен от дръглив кон, който дремеше наред с такситата на гара Рамалех. Престарелият кочияш обърна сипаничавото си лице към нас и попита с грейнала за миг надежда какво предпочитаме — „файтон на любовта“ или „обикновен файтон“, на което Клия се изсмя и избра втория вариант на този един и същ файтон, тъй като беше по-евтин.

— Ах, ти, хитрец такъв! — рече тя. — Коя жена ще тръгне да разхожда похотливия си съпруг с това нещо, като вкъщи си има хубаво легло, и то безплатно.

— Милостив е Всевишният! — беше мъдрият му сдържан отговор. Поехме по широките извивки на еспланадата с потрепващите на вятъра навеси и тихото море, което се простираше от дясната ни страна и стигаше чак до празния хоризонт. В миналото толкова често минавахме оттук, когато отивахме да посетим стария пират в мръсната му, разхвърляна квартира на улица „Татуиг“.

— Клия, къде, по дяволите, отиваме?

— Почакай и ще видиш.

Старецът изплува пред погледа ми, виждах го съвсем ясно. Почудих се за миг дали дрипавият му призрак още витае из онези мрачни стаи, дали още подсвирква на зеления си папагал и пее: Taisez-vous, petit babouin 18 18 Млъкни, немирник такъв, (фр.) — Б.пр. . Усетих ръката на Клия, която ме стисна при острия завой наляво, когато навлязохме в опушения мравуняк на арабския квартал: улиците се задушаваха от дима на запалените купчини смет, от миризмата на пикантните манджи и аромата на топъл хляб, който се носеше откъм пекарните.

— Защо, по дяволите, ме водиш към апартамента на Скоби? — отново попитах аз, когато конете звънко заудряха копита в калдъръма на познатата ми улица. В очите й заигра дяволито пламъче, тя се наведе към мен и ми прошепна на ухо:

— Търпение. Ще видиш.

Къщата си беше същата. Минахме през високата мрачна арка, както бяхме правили толкова често в миналото. В сумрака на припадащия здрач тя приличаше на избелял дагеротип, после влязохме в малкия вътрешен двор. Веднага забелязах, че е по-голям, като че нарочно разширен. Няколко от околните дувари бяха съборени или пък рухнали от само себе си и по този начин бяха увеличили мизерните размери на двора с около двеста квадратни фута. Той представляваше неугледна ничия земя от червена глина, надупчена като от едра шарка и осеяна с боклуци. В единия край се издигаше малко светилище, което приличаше на гробница на светец. Не си спомнях преди да е имало такова нещо тук. Беше заградено с голяма, грозна, съвсем модерна на вид желязна ограда, зад която безрадостно надничаха малко бяло кубе и поизсъхнало дърво. Веднага познах, че това е един от многобройните маками 19 19 Макар и дадено на английски в тази форма, множественото число на „макам“ е „макамат“ — суфитски термин, който означава „спирка“ и обозначава степените или стъпалата по пътя към просветлението. Свързва се също така с мястото, където светецът понякога разкрива своето присъствие — обикновено гробница, която впоследствие става светилище. — Б.пр. , с които е осеян цял Египет — места, обявени за святи след смъртта на монах пустинник или друг свят човек. Обикновено вярващите ги издигат, за да се молят или да просят помощ, като оставят край тях оброчни парцалчета. Това малко светилище приличаше на хиляди други — запуснато, самотно, сякаш съществуването му е било отдавна забравено. Огледах се наоколо, после чух гласа на Клия:

— Здравей, Абдул! — В тона й долових сподавен смях, но за нищо на света не бях в състояние да се досетя какъв можеше да е поводът. От сенките изникна мъжки силует и тръгна към нас, като вървеше някак сковано и втренчено.

— Почти сляп е. Съмнявам се, че ще те познае.

— Но кой е този? — попитах, вече раздразнен от цялата тази мистерия.

— Това е Абдул. Приятелят на Скоби — пошепна ми тя и се обърна към него.

— Абдул, носиш ли ключовете за макама на Ел Скоб?

Той ни поздрави с няколко сложни движения на ръцете пред гърдите и извади връзка с дълги големи ключове, после каза с дълбок глух глас:

— Разбира се, лейди. Ето ги — и раздрънка връзката, както правят всички пазители на светилища, за да прогонят злите джинове, дето все се навъртат край гробниците на светци.

— Абдул! — учудено възкликнах аз шепнешком. — Но той беше младо момче. — Никога не бих го познал. Тялото му беше прегърбено като на стогодишен старец, походката му също издаваше преклонна възраст, както и пресекливият му глас.