Лоренс Даррелл - Клия

Ала случаят ни срещна, не уговорките. Излязох да си купя пликове и марки и минах напряко през малкия площад „Баб ел Федан“. В един момент усетих как сърцето ми само се килна на една страна и направи рязък завой, защото тя седеше на същото място, където през онзи първи ден бе седяла и Мелиса; гледаше замислено и съсредоточено в чашата си с кафе, с малко крива усмивка на лицето, сякаш се надсмиваше над себе си, и с подпряна върху две ръце брадичка. Същото разположение по място и време, в което навремето бях заварил Мелиса, и затова така трудно събрах кураж да вляза в „картината“ и да я заговоря. Обзе ме някакво странно чувство за нереалност точно когато трябваше да повторя това забравено действие, от което ме делеше толкова дълъг отрязък от време. Сякаш се пресегнах да отворя врата, която бе стояла заключена и залостена за цяло едно поколение. Ала това бе Клия, не Мелиса, и русата й глава стоеше наведена с детинско любопитство над чашата турско кафе. Разклати утайката, завъртя я три пъти и обърна чашата върху чинийката. Остави я така, за да изсъхне, а после да си гледа на кафе.

— Значи не си се променила. Продължаваш да гледаш на кафе.

— Дарли! — Тя скочи, извика радостно и двамата се прегърнахме силно. Странен вътрешен трепет прониза тялото ми, нещо като проглеждане на слепец. Почувствах топлите й засмени устни върху моите, ръцете й — върху раменете. Сякаш някой счупи прозорец с камък и в задуха на отдавна запечатана стая нахлу свеж полъх. Останахме за миг прегърнати и усмихнати.

— Изплаши ме! Тъкмо бях тръгнала към апартамента ти.

— Аз пък цял ден се въртя в кръг да те търся, сякаш гоня опашката си.

— Имах работа. Дарли, много си се променил! Раменете ти вече не са прегърбени. А какво е станало с очилата ти?

— Счупих ги съвсем случайно, след което открих, че виждам и без тях.

— Радвам се за теб. Браво! Кажи ми, виждаш ли бръчки по лицето ми? Опасявам се, че вече съм се сдобила с известно количество. Как намираш, променила ли съм се много?

Истината е, че беше по-красива от всякога, по-слаба и с нови за мен, по-изискани и грациозни жестове и изражения, които издаваха неспокойната й зрелост.

— Смехът ти се е променил.

— Наистина ли?

— Сега е по-дълбок и по-мелодичен. Не бива да те лаская. Като смях на славей, ако славеите се смеят.

— Не ме карай да се притеснявам заради смеха си, тъй като възнамерявам още много да се смея заедно с теб. Ако ще ми говориш така и ще ме караш да се чувствам неловко, ще взема да крякам като жаба.

— Клия, защо не дойде да ме посрещнеш?

Тя сбърчи нос за миг, сложи ръка върху моята и отново наведе глава към кафеената утайка, която бе засъхнала в малки завъртулки и нагънати като дюна вълнички.

— Запали ми една цигара — помоли.

— Несим каза, че си се скрила в последния момент.

— Да, точно така беше, скъпи.

— И защо?

— Изведнъж реших, че присъствието ми е неуместно. Че може да причини излишни усложнения. Ти си имаш стари дела за оправяне, стари сметки за уреждане и нови отношения за преосмисляне. Наистина се чувствам съвсем безсилна да направя нещо, преди… ами преди да си се видял с Жюстин. Не знам защо. Всъщност знам. Не бях сигурна дали предишният модел няма да продължи, не знаех колко си се променил или не си се променил. Ти си толкова нередовен и потаен в писмата си, че за мен беше направо невъзможно да разбера какви мисли се въртят в главата, ти. Толкова отдавна не си ми писал, нали? Освен това детето беше при теб и така нататък. В края на краищата понякога хората заяждат, започват да скрибуцат на празен ход като развалена грамофонна плоча и не могат да излязат от омагьосания кръг. Не знаех дали това няма да бъде и твоята съдба с Жюстин. Така че не ми беше работа да се намесвам, тъй като моите претенции към теб… Разбираш ли за какво говоря? Трябваше да ти дам свобода на избора.

— А ако бях заял като развалена плоча?

— Ако, ама не стана.

— Откъде знаеш?

— Вижда се по лицето ти, Дарли. Веднага разбрах!

— Трудно ми е да ти обясня…

— Недей — гласът й се извиси възбудено и светлите й очи се усмихнаха. — Ние имаме толкова различни претенции един към друг. Свободни сме да забравим ! Вие, мъжете, сте много странни същества. Слушай, съставила съм програма за първия ни ден — подредила съм го като картина, като шарада. Първо тръгваш с мен, за да се увериш в странното безсмъртие, на което се радва един от нашите познати. Ще се оставиш ли в моите ръце? Отдавна чакам деня, в който ще ти служа като екскурзовод в… не, няма да ти кажа. Изчакай ме само да си платя кафето.